В онази точка на сътворение, в която морето започва да бъде небе.
Аз съм спряла. Гледам кротко дъжда. Подскачам по едрите капки нагоре. Извивам шия. Пия небе. Търся цветовете си. Силни с изгрева, меки със залеза, наситени с мълчанието на мрака. Завива ми се свят от цялата тази хармония. От псевдо-реда, чийто смисъл все гоним. Подреждаме с четка. С език. В матрица от бесни вселени. Виртуалност с наглед разбираеми правила. Някъде там е приседнал отегченият наблюдател, със сценарий в джоба. Намачкан, протрит. Ръката му стиска къс хематит - ехо от всяко начало. И плаче. За нас.