автор: daro

...И той възседна вятърния кон,
разседлан с ръце корави на старица.
На нас остави, в земния ни дом,
да нижем броениците на дните.

Навярно, там ще има нужда от мъже –
да сменят облачни подкови.
Сърцето страшен тръс пое.
Прескочи ритъм и прогнози.

Кайсиите събличаха сълзите си.
По раменете, розов сняг поръси.
И докато мъката ни жилеше очите,

слънцето през пръстите съзря
как майка му прибра седлото...