автор: Irina_kis

Усещаше Опасността.
Винаги я усещаше...
Усещаше как възбужда нечий неспокоен сън. Чуваше истеричния тласък, който я зачева, наблюдаваше лепкавото оформяне на немощния, все още неосъзнат ембрион и долавяше шума на катранено черните околоплодни води, които го хранеха...
Тогава, точно тогава тя замръзваше в жълтата зона на очите си, стоеше неподвижно бездиханна върху окончанията на настръхналата си интуиция, укротяваше сърцето си и подкупваше стихиите да се притаят да тялото ѝ, с обещанието, че ще пируват с останките на новоизлюпената Опасност...
Само тихо!!!
Искаше да чуе убедителното ѝ раждане, истеричния първодиханен плач, пясъчната ярост, давеща гърлото ѝ и засукването на първите, най-първите капки шизоидна кърма.
Чакаше...
Още чакаше, плувайки в хладната плазма на търпението си, когато сърцето ѝ изневери с един отчетлив камбанен удар...Ноздрите ѝ се опитаха да пропъдят далечен, едва доловим нюанс на меланхолична обреченост...
Тръсна глава и погледна стихиите, почиващи лениво да нея. Всичко беше наред...Кръвта ѝ се върна във вените, с уверения покой на пълноводна река и изми от тях азбестовите налепи безпричинен страх.
И изведнъж... Периферията на зениците ѝ улови хермелиновия танц на една напълно непозната, нова материя. Гъвкава, неприлично красива, порочна. Тренираното ѝ сърце не издържа и заблъска неритмично. Доплака ѝ се, прималя ѝ, изпита примитивен глад за нещо, което никога не беше опитвала и неуместен, изгарящ, влудяващ свян...
Изскимтя...
Обърна се по гръб и отчаяно потърси въздуха, който беше изчезнал от дробовете ѝ, душата, която вече се рееше извън нея... Усети как стихиите се нахвърлят настървено върху тялото ѝ. Затвори очи и се остави на трескавите им пориви. От ирисите ѝ бликна екстазно зелено, което облиза устните, втвърди се между гърдите и погали всяка гънка на утробата, причинявайки ѝ невъздържан, триумфален, всепомитащ оргазъм...
Отпусна се изтощена. Над сърцето ѝ се разнесе тънка струя опиумен дим. Стихиите още дооблизваха тялото ѝ, когато усети първите прониквания на клюновете на подранилите лешояди.
Опита се да изтръска сладникавата слюнка от омекналите си мускули, да прибере разтворените си бедра, изви гръбнак и нададе пронизителен писък. Душата ѝ изпита хилядолетната болка на ранена амазонка, защото осъзна, че този път опасността я бе победила. Беше я обладала, приемайки баналния образ на най-обикновена Любов...