автор: ElenaZelena

В плиткото са нагазили двойка млади. Закрили са половината хоризонт с белите си, огромни фигури, които потръпват като гигантски листа от поривите на вятъра, видима тръпка преминаваща през всяка бабуна на месестите им, целулитни тела - от дебелите като белезникав хамбургски салам вратове, през широките им гърбове, набраздени от пясъчни дюни, към скритите
в палатки задници и крака, приличащи на отрязани стволове на баобаб. Морето се удря стреснато в побитите стълбове и се отдръпва отново смутено от тази невъзмутима и мощна плът, разделяща водата на две като подплашен Мойсей. Момичето прилича на красива в плътското си великолепие Анджелина Джоли, отдавна забравила анорексията. Косата ѝ е прибрана на стегнат кок, ръцете ѝ са отпуснати внимателно покрай тялото. Има правилни, плътни черти, придавайки ѝ вид на древна статуя. Той я поглежда влюбено, поглед, който милва и шепти едновременно и я хваща нежно за ръката, придърпвайки я да влязат навътре. Тя не помръдва. Страхува се от морето. Прекалено голямото ѝ тяло се съпротивлява на тази безбрежност, на вълните, които изглеждат крехки като светлосиньо стъклено бижу, което би се счупило при малко по-силен допир. Поклаща глава и той пуска внимателно ръката ѝ и тръгва - внушителен товарен кораб, който вози стоки от Индия към Новия свят. Водата облива гладкия му корем, той се обръща, махва й, докато тя го гледа, изпълнена с нежност и доловима тревога, и се гмурка. Прилича на бебе косатка, така ловко и леко плува, тялото му се извива в бял танц с вълните, очарователен валс между въздуха, водата и небето. Тя е притихнала и цялото ѝ същество е насочено напред, ръцете ѝ потръпват нервно, вятърът се разбива в облите ѝ форми, завихряйки се около нея и разпилявайки измъкналите се от прибраната ѝ коса кичури. Той влиза все по-навътре, лек като бяло перо от гларус, синият му бански и бялата му кожа, показвайки се на равни интервали над повърхността на водата. Тя е все по-тревожна, мускулите ѝ потрепват под дебелия слой плът, лицето ѝ - изопнато и напрегнато. Морето е притихнало, докато децата наоколо пищят в някакво далечно измерение, което въобще не я достига. Той плува до шамандурата, подминава я, продължава още малко и поема обратно по-забавено - уморена от борбата с течението риба, а тя забравя чупливите стъклени вълни и голямото си като лятно бунгало тяло и тръгва бавно напред. Гледа само към него, сляпа за заобикалящата я глъч, за шляпащите деца и бащите им, които ги мятат над главите си във водата. Влиза все по-навътре и морето я поема внимателно и нежно сякаш майка обгръща в прегръдка детето си, облизва кръглото ѝ тяло, разбива се внимателно в корема и бедрата ѝ и пак се отпуска спокойно, вечно и кротко. Той вижда, че тя идва и се изненадва, плавният му ритъм се нарушава за миг, но след това тръгва с нов порив, скъсява разстоянието с бързината на моторна лодка, изпреварвайки вълните и вятъра и бързо стига до нея. Отдалеч се вижда как тя се усмихва. Отпуска се в ръцете му като жертвено агне, щастливо да приеме съдбата си. Той я прегръща през широкия кръст и двамата потъват в любовен воден танц - перлена Афродита в дантелената си мантия от фина, бяла плът и красив Аполон с лавров венец от пяна.
- Мамо, мамо, виж ги тия дебелите! – провиква се момченце и ги сочи, а майка му шътва да мълчи и се заглежда към тях с носталгия и копнеж, докато вятърът разпилява връзките на банския ѝ костюм по тънката ѝ, застаряваща, уморена кожа.