автор: Albatros

... тъй както нощем моят стар креват, подобно сал, се люшка в океана,
сънят ми – две напред и три назад, ми иде – ей го! – чак къде зарана,
щом спрат да пеят първите петли, и третите петли след тях прегракнат,
небето ли – за да не ме боли? – във дяволски безсъници ме хакна? –
нощта разпаря роклица с бие – и свлича се пред мене! – ненадейна,
и твоите пижами на райе – платна на ветроход, над мен се рейнат,

без тебе зъзна от сибирски студ, и, всъщност, спя на ден по пет минути,
в останалото време – кротък луд, сънувам – буден, топлите ти скути,
светулчица – из твоите коси! – как грейвам над корубата си куха,
дано ме вижда Бог? – да ме спаси, преди съвсем светът да ме издуха,
и – корабокрушенец върху риф, да насоли горчивата ми рана! –
наместо да сънувам, че съм жив на празен сал, поел през Океана...