автор: giro

Гората я въведе в себе си така, както честен човек въвежда зад изрисувания си олтар някой непознат, който се вълнува от него.
В горската сюита от естествени и древни звуци най-силно звучеше тишината. Металното канче, което се мандахерцаше, хлабаво закачено на раницата, не дразнеше. Някой възхваляваше "красотата на природата", но тя не чуваше хорските дитирамби и дори не би искала човеци около себе си.
На откритото поляната разстилаше есента с вятърно сресаната си, пепеляворуса трева и с разпръснатите камъни, чийто сиво-зелени лишеи се подклаждаха от яркия огън на вече червените борвинкови храстчета. Недокоснати мухоморки лъстиво мамеха погледа и желанията, а скокналият от върховете вятър я застави да вдигне яката си. Дъхът й се разпиляваше на топли, сиви образи, в които тя разпознаваше и себе си - топлина и зачеване, оформяне и израстване, разпадане и изчезване в студеното...
На билото се отдели от групата и се върна сама по друг път. Не искаше дъхът й да се губи в познатото.