автор: Illi

Задръстване. Автобуса едва-едва се влачи по булеварда. Снега се топи по мръсното стъкло, през което се вижда парка.
Зима…
Паркът е гол, съблечен, оставен да го гледат хората, без зелената дреха да го пази от невиждащите им погледи. А от сиво-бялото небе, което е само малко по-сиво от снега, се сипят мокри снежинки и се трупат по сиво-кафявите, почти черни клони на храстите и дърветата и сиво-зелените, почти черни ели. Като захаросани… От тук парка изглежда като болезнено остра плетеница от черни бодли, покрити с бяла захар. Всичко е толкова перфектно, стига да не виждаш мръсния сняг, пръскащ под колелата на колите. И не го виждаш. Няма нужда да го гледаш. Стига ти черното и бялото, толкова съвършено в този природен контраст. И чувстваш, че плакатите, и рекламите, и колите, и хората, са безвкусно ярки и крещящи, и не трябва да ги има. Не трябва да има нищо друго, освен черното и бялото..
Като книга… черните букви на бялата страница, изписали една единствена дума:
Зима.
И ти вярваш в тази студена, жестока, болезнена красота на временната смърт. Докато града не те сграбчи със своите цветове, със своята суета, със своята бъбривост и бръмчащо ежедневие, прозаично, грозно и толкова познато… И онзи черно-бял парк е само далечна мисъл. Злите шипове, разкъсващи ледените кристали, са забравени. Спокойствието на зимното утро избледнява. Докато не остане на една мисъл от града.
Но Зимата не изчезва. Тя е все още тук, и там, оставя отпечатъка си върху всичко и всеки, вечна, всевластна, вездесъща. И великолепна.
Зима…