автор: mitkoeapostolov

Паркирам пред блока и слизам. На пейката до входа няколко жени си приказват, но като минавам покрай тях спират и ме оглеждат. Не е този вход. Не съм идвал осемнайсет години, но знам, че не е този вход. Заобикалям отляво. Попадам в междублоковото пространство. Пред мен се показва нова детска площадка, зелена трева, поправени алеи. Няма следи от разместени и порутени павета и опаковки от вафли по земята.
Този вход е. Отварям вратата и се качвам по стълбите. Излизам на асансьорната площадка. Боята по стените зеленее от износване. Пред асансьора чакат двама младежи – момче и момиче. Изглеждат на осемнайсет. Също като нас тогава. Асансьорът пристига, младежите влизат и държат вратата за мен.
- Давайте, ще взема следващия.
Момчето повдига рамене и затваря. Докато чакам асансьорът да се върне, затварям очи и попивам миризмата на стария блок.
Щракането от пристигналия асансьор ме сепва. Отварям и влизам в машина на времето. Даже копчето за последния етаж не се е променило – мръсно бяло, със сива мъглявина по средата.
Излизам и се връщам крачка назад. Момчето и момичето са застанали на площадката на междинния етаж и гледат през прозореца към гробищата. Държат се за ръка. Очаквам всеки момент да се обърнат и да ме попитат какво правя там, но те продължават да гледат напред.
Излизам на циментовата площадка за покрива. Зеленикаво-ръждясалата стълба води право нагоре. Леле, колко е стръмно. Не си спомням навремето да ме е било страх. Сега ме е страх. Стигам железния капак и го бутам нагоре. Изкачвам се в таванското помещение. Натискам вратата към покрива.
Пред мен се откриват комините, а над тях е небето, набраздено от облаци. Тръгвам по чакълената настилка. Последния път зад ъгъла ме чакаше тя. Сега я няма. На нейно място още личат буквите. Зелената боя лъщи, все едно съм го писал вчера – „Обичам те. MTP. 17.09.2001”. MTP – my ticket for paradise. Тогава учех английски. Тогава знаех, че ще замина другаде, защото другаде изглеждаше по-добре от тук.
Обръщам се. Слънцето залязва зад комините. Пред мен се червенеят покривите на къщите, тук-там нападнати от чудовищните туловища на блоковете. В далечината се издигат снежните върхове на Родопите. За пръв път ги виждам. Тогава гледах на другаде. Сега тя е с друг.
Сядам и се облягам на стената. Вадя телефона и пускам „Always” на “Bon Jovi”. От към гробищата нещо проблясва. Огън. Песента свършва. Следващата е на “Savage Garden” – “Santa Monica”. Гледам огъня и проследявам пушека в небето. Улавям се, че припявам „…people got modern names like Jake or Mandy, and modern bodies too… I never felt so lonely, never felt so out of place”.
Опитвам се да си спомня любимата ѝ песен от този албум. Все ѝ забравям името. Намирам диска онлайн и проверявам заглавията едно по едно. Нейната я няма. Последен опит. Оказва се, че дискът има Б страна. Ето я – “Mine ( I thought that you could be)”. Затварям очи. Представям си, че вървя по ръба на парапета и обикалям целия покрив. Когато се връщам в началото спирам, поглеждам надолу и скачам – летя напред към Родопите и усещам нещо ново. Аз съм тук.