автор: osi4kata

Притча за роба

Било преди няколкостотин лета,
живеел той - роб, посред роби,
работел и чакал смъртта си със тях -
да дойде и смъкне оковите.
Не бил по-различен, облъскан жив роб,
със боси крака и опърпан,
без дом, непознал нито капка любов,
от изгрев до залеза кървав
строял вити стълби за чужди дворци,
(на уж по-възвишени хора),
разкъсван от страх, полу-сляп, полу-жив
с живота си мижав се борел,
надвивал живота, но не и страха,
сковал му душата във клетка,
с душите на другите роби в едно
и хвърлил ги после на псетата.
Така поминувал си нашият роб,
останал на скелет и кожа
и на сърце, дето бие, но не за любов,
а само по заповед божия.
Една вечер късно, светът бе заспал
и совите само бръждяха,
в краката на роба падна бокал,
навярно го хвърли Луната,
и го разбуди, той изруга,
но тихо,
почти във ума си,
след това се надигна сънен едва
и пипнешком взе да търси
какво бе смутило едничкото право,
полагащо се на роба -
да спи два-три часа в тревите направо,
навън - посред черната доба.
Намери бокала, бе паднал на столче
и течност припяваше кротко -
бе глътчица, беше колкото-толкова
и робът отпи със охота.
Тогава се случи първото чудо,
земята се сгърчи внезапно,
а после подскочи съвсем като луда,
поспря и пак заподскача.
И чуха се викове, ревове, вой,
и пламнаха страшни пожари,
земята лютеше се като във бой,
погребваше млади и стари,
а витите стълби на чужди дворци
се мятаха в смърт, като дракон,
с посечени смъртно безбройни глави
от острия меч на юнака.
И робът видя своя образ ей-там,
отсича последния удар,
без капчица милост, щастлив и пиян
от странния сън се пробуди
и второто чудо разтресе ума
на клетника : – Искам да бъда! -
почти до несвяст той крещя и крещя
срещу душата, осъдена
да крета в окови, да тъне във мрак,
любов и кураж непознала -
как може без тях, кажете ми как,
да стигнем свободни финала?