автор: hristam

Дойдоха в кабинета в края на работния ми ден, когато вече си правех планове за уикенда. Току-що бях освободил сестрата - наскоро бяха оперирали майка й.
Ако беше само той, със сигурност щях да му кажа да изчака колегата ми и да си тръгна. Но после видях нея - миловидна млада жена с толкова грациозна фигура, че дори накуцването не можеше да я загрози. В първия момент ги помислих за баща и дъщеря, но се оказаха семейна двойка.
Преди десетина дни се върнали от Италия, обясни мъжът, там се случил инцидентът с глезена на жена му. Стъпила на криво и белята станала. Снимката показала пукната кост, не било нищо сериозно, но за всеки случай в клиниката поставили гипсова превръзка. Идвали с молба да я сваля. Попитах след колко време точно са им казали, че трябва да се свали. Мъжът се намръщи, явно прие това като заяждане и настоя, че тя се чувства много добре и този гипс само й пречи. Кимнах и го помолих да ме остави насаме с пациентката, защото трябва да прегледам крака й, а в манипулационната външни лица не се допускат.
Истината е, че този тип ме изнервяше ужасно. Исках да остана насаме с жената и да разбера не само какво е състоянието на глезена й. Имаше твърде интелигентно и деликатно излъчване, за да я причисля към така наречените златотърсачки. Но знае ли човек...
Свалих превръзката и прегледах глезена. Наистина изглеждаше добре, въпреки, че ми се стори все още чувствителен при допир. Тя обаче каза, че не я боли. Попитах я какво налага преждевременното сваляне на превръзката. Обясних, че глезенът е деликатно място и пълното му възстановяване изисква достатъчно време в покой, ако не месец, поне три седмици минимум.
Обясни ми, че след два дни предстои юбилейно тържество на компанията, чийто генерален директор е мъжът й. Необходимо тя да присъства, тъй като е лице на фирмата и представя не само нея, но и съпруга си, което изисква да е в отлична форма. Недопустимо било съпругата на генералния директор на една от най-големите компании за козметика и хранителни добавки у нас да куцука с гипсиран крак насред множеството мастити гости, съдружници и инвеститори. Тя е задължена да сияе от здраве, да е общителна, чаровна и пълна с енергия.
Каза го съвсем безпристрастно, машинално, като зазубрен урок, който изобщо не достига до съзнанието й.
- Разбирам, но дали все пак да не направим една снимка... - започнах деликатно, но тя ме прекъсна.
- Вижте, докторе, разбирам и аз опасенията ви, но едва ли има нужда. Не за друго, а защото Филип при всички случаи ме иска до себе си в...пълно бойно снаряжение точно след два дни.
Изправи се и леко се олюля, инстинктивно пренасяйки тежестта на тялото си върху здравия крак. Подхванах лакътя й и за момент тя остана съвсем неподвижна. Лицето й имаше особено изражение - като на дете, което карат да се усмихне за снимка, когато е разплакано. Усетих, че нещо не е наред още преди да седне отново на кушетката.
- Знаете ли, може би все пак имам нужда да разкажа на някого, въпреки, че...едва ли има някакво значение. А вие, докторе, ми се струвате добър човек, благороден и мил - въздъхна и този път на лицето й за миг се мярна усмивка като лъч светлина, който бързо се стопи. - Имам брат, по-малък от мен с дванайсет години. Преди осем години го блъсна камион, докато карал колелото си. Състоянието му беше много тежко, направиха му няколко операции, но не даваха големи надежди, че някога ще проходи отново. Родителите ни са обикновени хора, едва събраха средства за част от операциите, въпреки помощта на близки и приятели, а борбата за живота на Боби тепърва предстоеше. Стана ясно, че се нуждае от скъпо лечение в специализирана клиника извън страната, а семейството ни вече бе затънало в дългове и заеми. Тогава нашите взеха решение да продадат апартамента, в който живеехме и да се преместим при баба ми, в близко село.
Аз тъкмо завършвах музикалното училище, много успешно, със златен медал. Само преди дни бях спечелила първа награда в международен конкурс, учех цигулка и моят преподавател имаше големи планове за мен. Един от професорите в журито лично ме покани на едномесечен специализиран курс за млади талантливи музиканти във Ваймар.
Тогава плаках от щастие без да зная, че само след няколко дни ще плача от ужас...
Разбира се, след случилото се вече не можех и да помисля да замина. Помня, че тогава баща ми се развика - да не съм посмяла да се отказвам и да провалям бъдещето си, той щял да се погрижи за всичко...Но той така или иначе се съсипваше от работа, напрежението му идваше в повече и една вечер падна като покосен. Инфарктът му беше още един тежък удар за нас. Майка ми е силна жена, не спря да се бори и за двамата. А аз разбрах, че ако не искам да загубя и нея в тази тежка битка за оцеляване, трябва да си намеря работа и да я подкрепя.
Имах късмет, че мамина позната помогна да започна работа в тази фирма - филиал на голяма козметична българо-италианска компания. Там се запознах с Филип. Беше внимателен и деликатен, а когато разбра за състоянието на близките ми, веднага предложи помощта си. Направи го спонтанно, като човек, който е съпричастен и иска да помогне. Бях толкова благодарна, толкова дълбоко трогната, че в онзи момент бих приела всичко, което ми предложи. Всъщност тогава смятах, че иска да ме направи своя любовница. Но той ми предложи да се оженим.
Младата жена обърна лице към прозореца, може би за да овладее вълнението си, въпреки че в гласа й не долавях никаква емоция, като че ли говореше за живота на някой непознат.
После ме погледна право в очите и продължи:
- Знам какво си мислят хората за бракове като този, може би и вие също. Но това няма никакво значение. Да, този брак е сделка - има си условия и цена. Филип искаше интелигентна жена с хубава външност, която да бъде изцяло и напълно на негово разположение и бе готов да плати много добра цена за това - да се грижи за здравето и живота на любимите ми хора. Благодарение на неговите връзки Боби бе лекуван много успешно и наскоро направи първите си стъпки. Баща ми също е много по-добре, взима скъпи лекарства и има предостатъчно време за почивка.
Е, помислих си, и твоята цена едва ли е била малка - да живееш с тип като този. Тя сякаш разчете мислите ми, когато пое дъх и продължи:
- А аз трябва да се съобразя с нежеланието му да забременявам и раждам. Има две големи деца от предишния си брак и не желае повече. Каза, че не иска такова съвършенство да бъде деформирано. След което ме накара да подпиша договор, за да е сигурен, че няма да му създавам неприятности някой ден, ако все пак забременея.
Изсмя се, сякаш казаното беше някаква шега, а на мен в гърлото ми бе заседнала бодлива буца. Като лекар многократно ми се беше случвало да съм свидетел на какви ли не човешки трагедии, но това ме потресе неочаквано много и за мен самия. Може би защото имах дъщеря само с няколко години по-малка от нея. Неволно се замислих как ли би реагирала тя в подобна ситуация. Надявах се никога да не се налага да разбера.
Това ме накара да попитам дали родителите й знаят за тази сделка. След това, което ми беше доверила нямаше място за излишна деликатност.
- Не, разбира се - отвърна. - Те живеят с убеждението, че аз и Филип сме влюбени, щастливи и преуспяващи. Понякога мама ми подхвърля, че годините минават и е време да помислим за дете, но не се задълбочава особено. Смята Филип почти за божество и разчита, че той ще се погрижи и за това в точния момент.
Тя отново леко се усмихна, а аз чак сега си дадох сметка от къде иде тази болезненост в изражението й. Дори и когато се усмихваше, очите й оставаха дълбоки и тъмни като мъртва вода.
- Е, това е, стига съм ви досаждала, извинявам се, че ви отнех време - изправи се, този път малко по-сигурно и протегна ръката си към мен. - Сега по-добре да тръгвам.
Стиснах малката й ръка с мисълта да й напомня да пази крака си, но вместо това се чух да казвам:
- Някой ден може би все пак нещата ще се променят.
Тя само затвори за миг очи, после стисна ръката ми, благодари и излезе, без да каже и дума повече.
Появи се три дни по-късно, този път придружена от едър млад мъж, който почти я носеше. Очевидно болките в крака й бяха много силни.
Още преди снимката ми беше ясно, че този път положението е сериозно. Пукнатината не само се беше задълбочила, самата кост се оказа счупена. При това положение предполагах, че има и травми и наранявания на меките тъкани. Този път трябваше да се оперира, и то спешно.
Тя отпрати шофьора и ме изслуша внимателно, без да обърне особено внимание на укорителните нотки в гласа ми. По нейния спокоен, дистанциран от самата нея начин, ми обясни, че се е наложило да обуе официални обувки с висок тон, Филип настоял, все пак и те, и бутиковата рокля, купена специално за случая, стрували цяло състояние. Освен това било немислимо да откаже на италианският им партньор, когато я поканил на танц. Филип не би одобрил това. И точно тогава кракът й я предал.
Внезапно ме обзе ярост, такава дива ярост, че едва се сдържах да не я излея върху нея, ей така, както си седеше насреща ми като осакатено птиче. Идеше ми да й се разкрещя да престане да живее по този начин, защото това я убива, нима не разбира? Но само след миг се овладях и си помислих, че нямам никакво право да се бъркам в нейните решения, колкото и жестоки и болезнени да са те за нея. Тя бе зрял човек, а аз бях само нейният лекар…
Казах й, че трябва да я приемем по спешност за операция и разпоредих на сестрата да оформи документацията и да я настани в един от апартаментите за специални клиенти на клиниката. След което седнах и опитах да се успокоя, тази история все повече продължаваше да ме разстройва.
Бях така дълбоко потънал в мисли, че когато телефонът иззвъня, подскочих. Май наистина нервите ми здравата бяха опънати. Трябваше ми време, за да осъзная, че мъжът от другата страна на линията е съпругът й. Осведоми ме, че е ангажиран и не може да дойде лично, но се тревожи за състоянието на жена си. Една тънка чувствителна струнка трепна в мен с надежда. Може би все пак в него има нещо човешко, нещо, което го кара да изпитва жал и състрадание. Обясних му подробно какво е състоянието й, без да спестявам нищо. В слушалката настана миг тишина, след което попита дали има някакъв сериозен риск за здравето й и колко време ще й трябва да се възстанови напълно.
Сега пък аз замлъкнах, защото разбрах, че интересът му е насочен единствено към това дали тази инвестиция ще продължи да си струва. Бях сигурен, че човек като него не би се поколебал да се отърве по най-бързия възможен начин от нещо толкова непотребно, каквото би било една саката жена. Въпреки, че той самият я бе осакатил отдавна и продължаваше да я осакатява всеки божи ден…
Не бях чул кога е влязла сестрата, видях я, че надзърта през прозореца чак когато възкликна с нотка на завист:
- Ей, ама как се уреждат някои жени, живот си живеят! Леле, вие виждал ли сте такава кола, докторе?
Проследих плавното движение на лимузината, която напускаше паркинга, а после поставих ръка на рамото на сестрата.
- Не ти пожелавам живот като нейния, Снеже. На никого не пожелавам живот като нейния. Повярвай.
От тогава минаха много години. Но всеки път, чуя ли звука на цигулка, си спомням за жената с очи като мъртва вода, която бе пренесла мечтите си в жертва, за да спаси семейството си. Много ми се искаше да е спасила и себе си. Но никога повече не я видях.