автор: Albatros

... подир низ от любови и безумия светли
вече нямаш окови и вървиш с километри,
абсолютно свободен, леко трезвен и мъдър,
своя старичък лоден към морето разгърдил,
нищо скрито-покрито, ни за миг не потули

нито шепичка жито, ни светулка през юлий,
не живя из палати – с ослепели зеници
молиш Бог да ти прати пак ятата си птици,
върху дългия хребет кой те вятър отнесе? –
този свят бе за тебе проста пролетна песен.