автор: anaangelova

Когато ми е тъжно, сякаш вятърът играе в косите ми...
И небето след дъжда напомня ми за обичта.
Когато ми е тъжно, заривам поглед в пръстта и знам колко съм ранима.
Сърцето пее за порива ми към свобода и трепти при всеки телефонен звън.
Когато съм тъжна, душата е нежна песен и носи толкова мечти към теб.
Силует, там на пътя различавам, ти си, а мълчиш. Когато съм тъжна, разговарям с тревогите и нося тежестта на товара човешки.
Блуждаят очите в мъглата и търсят пристан за болката в гръдта ми. Когато съм тъжна, приютявам нечии огън в дланта си и рисувам в простора една изгубена любов Искам да побягна, далеч от думите жестоки, далеч от мислите злокобни, далеч от спомените тежки.
Сърце! Спри да биеш! Спри! Недей! Животът е немислимо бреме от неизличими болки!
Когато ми е тъжно, в полета на птица улавям колко е хубаво да си свободен. Но защо тази свобода ми причинява толкова ридания?
Не мога да забравя моментите, които ме правеха щастлива.
Тогава не бях сама в тълпата. Ала ти си тръгна. Мълчанието е копието на смъртта, а сълзите са полегнали в пепелта от миналото.
Когато ми е тъжно, устните шептят на времето за моята тъга и стават толкова бледи и пресъхнали. Всемира ме моли за обич, но аз забравих какво е да обичаш...Забравих силата и вярата, забравих добрите чувства, забравих себе си сред пепелта на онази толкова желана любов... Миналото се завръща и ме тегли в пропастта. Знам, че идва краят, а не мога да кажа: Не!...
Когато ми е тъжно, ръцете се молят на милост, а слънцето ме заслепява за видимото.
Наблизо е грехът, а толкова съм крехка, толкова съм нежна, толкова съм влюбена, толкова съм очакваща, че боли ме от това. След залеза нощта ще открие своите прегръдки и ще ме приюти, о тъга!
Зовът на сивотата ме пробожда... Мечтите са изсъхнали криле.. Една изпросена любов, любов ли е? Питам!
Един вик отговори с крясък...

2019 г.