автор: ole72

Като едва събудена светулка,
вървя по пътя с преспи украсен,
луната още мисли се за булка
на новия едва прохождащ ден.
А мене ми се спи, ама си трая,
че мога да изпусна елексир,
с който да открия нейде рая,
дано не срещна енерджи вампир.
Студено утро щипе настървено
последните ми весели страни,
сърцето бие трижди вдъхновено,
макар че с порив зимен се рани.
Една мечта отказва да ме слуша,
наказвам я набързо с трезв галоп,
носът ми настървено слънце души,
макар че слънцето е але хоп.
И нищо, че светът е равнодушен,
и нищо, че не съм съвсем добра,
и всичко ми дойде съвсем до гуша,
съм тръгнала защо да разбера.