автор: anaangelova

Не ме е страх от смъртта! Но когато усещам как диша до мен, обикаляща в очакване на моята слабост, страхът е силен, неистов, дори на моменти първичен...Хоризонтите са обгърнати с мъгла, с пердета от липов цвят.
Копнежът е по-голям от вярата,вопълът е раздиращ и късащ душата на малки частици, а тялото ми се гърчи от видимата реалност ... За мен душата няма име, няма родина, няма притежатели знатни, тя е навсякъде, тя е в мен, и в теб, и в него, и в нея, в детето, което сме били някога и тайно, ала винаги ще бъдем...Ефирни мрежи от призрачни мисли танцуват лебедова песен...Зоват ме по име, издърпват огъня в очите, ровят в косата, гонят ме в непознати коридори и искат да ме подлудят...Ръцете ми рисуват бал с маски, тази вечер е премиерата,...хора или подобни на хора, имащи бои по лицата, смеещи се истерично, са уж живи, но с отдавна уви умъртвени сърца, нямат човещина,стремеж,благородство.С маски са, прикриват пустотата си и тържествуват в залата с ехиден крясък.Там имах среща с любимия...Моята маска е тази на котка, бяло-рижава на цвят, а ти ми каза,че твоята е на черен конник, ездач. Ще те разпозная сред множеството, аз знам, любими!...А щом ме любиш, ще се кача на коня ти и заедно ще избягаме в непознати, далечни земи, захвърлящи маските, обладани от сродни очакващи, търсещи, обещаващи святост души.Там ще танцувам полугола, гърдите ми ще галят лицето ти, косите ще милват очите ти, ръцете ще галят плътните ти устни, ще удрям, за да разбереш, че любовта е откровение и порив...Защота тя болката е част от сливането, а милувката е една -душа с душа....Няма имена, няма жени, няма мъже, няма разделение, няма- за безкрая не съществува единна дума...Езиците са като пепелянки, отровни, но толкова жадни за любов!След игривия танц, чрез който на кръгозора изтича и последната капка кръв, аз ще се слея със смъртта.За да разбера ,че краят е вечност .Няма страх, има блаженство, заслужих го!
Страхът съществува,когато не сме опитали от истинската жертвена любов, не сме прескочили собствените си страхове, не успяваме да превъзмогнем собствените си страдания,не сме потопили ръце в онази палитра от червено и черно.Затова в реалността не смеем да дорисуваме собствените си мисли, които са като паячна мрежа, някъде там, на границата с Безкрая.
А където свърша надеждата, като въглени пари безпощадното " не" и подпалва дланите, косите,дрехите... Изгаря всяка част от мен...И лека съм, и тежка едновременно и жена, и мъж съм понякога.Страданието не подбира пол и възраст, а вените ми заприличват на сини бездни.Спомените са за всички, чрез тях бягаме от себе си или намираме на някой остров пристан и утеха...И тихо е като в гробница, и тъмно е, очите сякаш не виждат истината, твърдо е- тялото ми рисува ледени планини и пусти земи.
Забравям коя съм, къде съм, преставам с въпроса: Защо?! И тишината пак продължава...Представям си устни, които ме целуват и ръце, които галят косата, шията, гърдите, корема....Ала това не е ли кълбо от опънати нерви между съня и мечтата?!...
Лакът по ноктите изтича като силен дъжд и цапа в червено дрехите...Една сълза допълва раздробеното ми аз и се слива с червеното...