автор: Shrike

Градът, във който не отидох.
И в който никога не съм била. Тършувам в пустите му улици покой. Из шумата, навята от диханието на съня. В съня ми вятърът е избавление. Лекува раните от ранната слана. От липсата на слънце. От жаренето на студеното, загнездено в гърдите. Градът навярно е пленителен, със многоцветните триъгълници, накацали крайбрежно-влюбени, с набъбналите вени кипяща синя кръв, с освободеността на нравите, с русалките си, със непознатите си миризими на свръхсетивност. Градът е мистика, изплетена от викингските богове, в ръцете им блещукат нишки северно сияние. Градът танцува тайно, двойнствено, под тракащите токове на уж приемливата суета, рисува падащи звезди в нощта – следи , които да упътят странника от южните селения. А странникът е втренчил поглед в уличното осветление. А странникът е омагьосан от движенията на фотоните, разпадащ се в пречупената светлина от фарса-призма на дължините на вълните, гравитира по силовите линии на неизпълнените обещания. А странникът се задушава от смеха на пресекулки. Градът ми е омразен. Избрах една от много-вероятностните му несподелни смърти. Издъхвам го. По-скоро го удавям. Мирише ми на водорасли. Когато се събудя ще е тъмно.