автор: daniele

Сърцето ми в тъга се безнадеждно свива,
Загубено в предверието на свойта самота,
Сред пъстрота на хора и прозрачна светлина-
Загубило и силата, и блян и любовта.
Обвързано отвсякъде с коприна,
С невидимите нишка на съдба,
То, бедното сърце, се свива
В ъгъл от дъждовна тишина.
Падат капките, полека и като милувка,
От длан тъй скъпа, нежна и добра.
Но само спомен е- протегната ръка.
И сълзи са, а не капки от дъжда.
Прости, че пак във мислите те викам!
Че името ти като в транс шептя!
Прости, че не мога да те видя!
Но нося те, като кръст вдълбан в пръстта!