автор: geostal

"Всичко е една церемония в дивата градина на детството" - Пабло Неруда

Хлапета бяхме, някъде 4-5 клас. Малки, а и глупави. Не помня вече кой измисли ключовата дума, нито как му е хрумнала, но няколко години използвахме този код.
Ходехме на занималня, за да си пишем домашните и повече да ритаме топка на двора, но някъде в края на април и началото на май се почваше. Някой подшушваше на останалите момчета и се наговаряхме да ходим на пържолките. Лъжехме другарката, че сме на тренировки по футбол, баскетбол, шах, грабвахме чантите и право на Марица. Имаше съоръжение за вадене на пясък близо до единия от мостовете, бяха опънати метални въжета, които се движеха над реката при вадене и спускане на огромната багер-кофа. Пълнеше се с пясък и се задвижваше бавно с някакъв редуктор, изсипваха пясъка и после пак спускаха металното чудовище в реката и така цял ден. Ние не чакахме лятото, а, както казах, още в учебно време бяхме загорели за пържолките. Отивахме на брега, захвърляхме чантите, сваляхме дрехите и оставахме само по дребни гощи, хващахме се за металното въже, провисвахме се, то потегляше и ние с него. Като стигнехме до единия ръкав над реката, се пускахме и летяхме надолу към водата с викове и крясъци от екстаз. Може да са били 10-15 метра разстояние. Студенка беше още водата, но кой ти гледа, бързо излизахме с треперещи кълки и пак се хващахме за въжето и всичко се повтаряше до умора и преумора. Мокри, доста често с мазоли по дланите от металното въже, но осъществявахме този необичаен скок – полет, който ни доставяше невероятно удоволствие. Нито родителите знаеха, че се намираме на това опасно място, нито пък учителите. По-късно някой издаде пържолките, та чак и милицията се занимава с нас, а когато се случи едно нещастие с ученик от друго училище, заградиха мястото и сложиха табела със забранителна заповед. Имаше едно много диво момче, живеехме в съседни блокове, палав до полуда, даже се катереше по гръмоотводните въжета на сградите, стигайки чак до покрива. Не съм свидетел, но ми казаха, че веднъж с други момчета е бил на пържолките през лятната ваканция, превъртал се е по движещото въже, искал е да стигне до дълбоката част и там да направи скока, но не е преценил и една от ролките, които държат въжетата, е захапала ръката му. Не можаха да го спасят лекарите. Оттогава оградиха мястото и сложиха табела. Но в България често така се случва, вървим подир нещастията и тогава се вземат мерки. След години съоръжението го спряха, за да не се оголват подпорите на близкостоящия мост и да не компрометират конструкцията му. Отидоха другаде да вадят пясък, но призивът: “Хайде на пържолките!“- го помня и до днес, както и нещастието, за което разбрахме по-късно!