автор: alfa_c

Каквото не можа да ме убие,
не ме направи силна и устойчива.
Разхождам празно тяло сред чаршията
и все ми е едно кога, дали и в колко
ще ме удари гръм, ще ме погали вятър,
ще ме ухапе слънцето по пладне...
В движение ще сметна с калкулатура
плюс-минус мене на какво е равно,
ще умножа по нула и ако остане нещо...

Но хубавото е, че не остава нищо.
Така и тебе даже мога да посрещна
като пресметната и умножена липса.
Но подозирам, че проклетото безсилие
ме лъже, вцепенено до спокойствие.
Ако краката ми не са се подкосили,
защо ме стряскат крачките ти толкова.
Дори да треснеш гръм, да ме разплискаш,
да ме опърлиш с поглед, да се скриеш...
Не ме целувай, обич. Страх ме е, че искам
да ти помогна да ме доубиеш.