автор: jan

Преди да замина за село беше…. Лятно време. Обикаляхме града и чудехме къде да се запием с най-добрият ми приятел. Нямахме навика да влизаме в баровете й кръчмите. Тогава сме търсили друг уют, може би онзи, който уличните музиканти й фокусниците създават. Другият уют можеше да се намери й на самия морски бряг, където светлините бяха оскъдни, но сякаш достатъчни за едно тихо наздраве. Другият уют бе морският бриз, топлият вятър, който нахлуваше от покрайнините на града, за да те обгърне изцяло. Припявах някаква не много позната морска песен, която към края на нощта съвсем забравих.
- Наздраве!
- Наздраве!
- Утре пак ще дойдем тук, нали?
- Как да ти кажа за утре като днес още не е свършило…
- Добре!
И разговорът за очакванията все повече се задълбочаваше. Какво ще направя утре, в други ден? Мен това ме е вълнувало. Предстоеше ми заминаване и може би вече целият град ми е приличал на едно бивше пристанище. Към осем часа започна да се стъмнява й морския бряг се покри със слой светлина. Допивахме първата бутилка, когато видях как по вълните се носи един голям кашон. Събух сандалите й влязах да го взема. Кашонът съвсем не тежеше, но при леко разклащане се чуваше шум…Значи вътре има въздух, помислих си. След като го разопаковахме се убедих окончателно в това. Двата чифта обувки бяха сложени в найлонови торби, но за съжаление не бяха нашия номер.
- Как са попаднали в морето, попита приятеля?
- Ами как някой недоволен клиент по този начин си отмъщава на производителя. /Няма смисъл изобщо да ги нося у дома. Ще ги оставя до кофата за смет…/
- Като ги изхфърля в морето?
- Да.
Четирите червени обувки останаха до контейнера по-малко от десетина минути. Недоволна от прекаленото светлини наоколо лелка погледна какво има в кашона. Въпреки че остана безразлична към съдържанието го понесе към града, а ние се върнахме на брега, за да си допием втората бутилка.