автор: geostal

Събуждам се без време.
Останалите всички спят, похъркват даже.
Поглеждам през прозореца –
звезди окъпани блестят,
луна опулена ме гледа,
далече чувам зов на нощна птица!
И мисля си! Виж – небе, простор и космос,
а ти лежиш, ядеш и спиш...
И с грешните нозе Земята тъпчеш.
Пълна скука!
Да можех да се гмурна, но не в река, море,
а, ей там, нейде – във простора!
Да полетя между звездите,
галактиката да напусна,
да ме завихрят торсионните полета,
да стигна чак отвъд в един незнаен свят!
Не искам на Луната – тя е близко и...
някак ми е скучна.
На слънцето пък ще е горещо, адски.
Но...
Но все пак обичам си Луната
със лунните пътеки по морето тихо нощно,
със приказния шепот на устни млади, свежи!
Но все пак обичам си и Слънцето,
окъпано във изгрева и кърваво
във пурпурния залез!