автор: osi4kata

Ще мине ден, ще дойдат два, животът продължава,
животът (казват) е борба, смъртта го побеждавала.
Живеех аз все още млад - сърце на победител
и стъпвах като на парад, на себе си разчитах
и чувствах, че безсмъртник съм, смъртта не ме касае,
смъртта е тъп камбанен звън за другите, и тайно
разчитах, че ще надхитря не само всеки срещнат,
но и самата своя смърт, там също стават грешки.
И с тези мисли леко бе, наивно-сладка младост,
повярвала във вечности, тя скочи в листопада
и заваля пороен дъжд, разкаля всяка вяра,
задуха вятър вездесъщ и провокира старост,
в комплект с лумбаго, ишиас и простатит внезапен
и чувам как се смее с глас смъртта, и чака, чака,
а аз се вкопчвам като луд в балтона на живота,
когато вън настава студ и зимата захлопа
с огромни лапи върху мен, и скърцат стари кости,
установявам, че съвсем подготвен съм за гости
и те пристигат със сандък, полагат ме във него,
и вятърът проплаква с лък в цигулката на времето,
и няколко безсмъртника, от моето коляно,
ме носят на ръце за първи път по пътя ми към храма.
Дочувам тъп камбанен звън (във моя чест е, зная),
пътувам, като че насън, към ада или рая.