автор: LeoBedrosian

Посвещава се на врачаните, загинали по време на съюзническите бомбардировки на 24 януари 1944 година

Изящна елипса. Съвършенство на формата, облечено в месинг, отразяващ бледите нощни светила на януарското небе се спуска към снега на непозната земя.
Малката стабилизираща перка издава единствения шум, вой, като от тревожна сирена който пронизва ледената тишина. Авиационната бомба се отцепва от бомбохранилището на летящата крепост Б-24 с патриотичното име „Освободител“ и с едно плавно и елегантно завъртане стабилизира движението си, насочвайки мишето си носле към земята.

За един страничен наблюдател, не познаващ унищожителната мощ на това всяващо смърт съвършенство тази гледка би му се сторила най-красивата и успокоителна метална рапсодия, идеалния полет на една сътворена от човека и предназначена за неговата кончина птица. Спускащ се от небето метален орел, в който няма и капка милост към малкото мишле, към което се е устремил. Неподозиращо какво го очаква мишле, скътало в скута своите малки в тясната харлупка до запалената печка.

Долу, сред обледените улици, засипани с хрущящ ланшен сняг в малката къщица на улица „Бабунка“ номер пет Стояна Кюмюрджиева току бе стъкнала загасващия огън. Задръстеното пернишкото кюмбе постоянно се давеше и трябваше често да сръчква догарящите цепеници, ако искаше да не замръзнат двете ѝ малки дечица. Докато бе здрав мъжът ѝ Методи почистваше малката печка всяка есен, но откакто туберкулозата го остави на легло нямаше кой да върши тая работа. Повлече Стояна плетените калцуни, пипна мъжа си по челото и като се увери че не гори легна до малкия Петърчо и бебето Янка, та да поспи до сутринта. Стори ѝ се, че чува някакъв странен необичаен вой, който не бе чувала до сега, но не му обърна много внимание. Рече си, че е шум от ушите, щото не се бе нахранила добре вечерта. Откакто започна пустата му война все по трудно се намираше нещо за ядене. А откакто и Методи спря да ходи в текстилната фабрика парите им съвсем намаляха и едвам успяваха да купят храна за децата.

Рече да зажуми Стояна, та да се откъсне от налегналите я тревоги, ама не можа. В ума ѝ постоянно се въртят гладните лица на децата ѝ, постоянно ревящото бебе и изтерзания болен лик на мъжа ѝ. До толкова я притесняваха тия гледки, че за себе си съвсем бе забравила. На упреците на съседки, че е заприличала на чумава сянка махваше пренебрежително с ръка и обикаляше къщите дано ѝ дадат някоя дреха за пране, кърпене, или каквато и да е работа. Само да нахрани децата. Само тоя шум в ушите не беше я притеснявал, а сега и той. Странно, като че ли се усилва, остава удар да ме удари, помисли си тя! И кой ще ми гледа децата!?

Така си мислеше Стояна Кюмюрджиева докато лъщящия месингов кожух на бомбата разцепваше януарската нощ над спящия град. За разлика от Стояна бомбата нямаше душа. Беше ѝ все едно къде ще падне. Над чии глави ще избухне. Кои клети сиромаси ще затрие. Тя имаше едно предопределение, една цел – да сее смърт и разрушения. Да погубва. Да унищожава… и тя целеустремено се спускаше към тая пагубна цел. Земното ускорение я караше да вие все по-зловещо, увеличавайки оборотите на стабилизиращата я перка. Именно това виене бе чула Стояна, а го бе взела за шум в ушите.

Авиационната бомба, както и още триста и осемдесет други като нея бяха хвърлени от сто тридесет и четири летящи крепости над спящия в полите на Балкана и нищо неподозиращ градец на двадесет и четвърти януари хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. Бяха хвърлени за назидание, за наказание, за отмъщение, незнайно за какво. Бяха хвърлени да убият Стояна, болния ѝ мъж Методи, три годишния им син Петърчо и ревящото бебе Янка, както и още сто двадесет и двама човека. Да осакатят двеста и петдесет други и да разрушат двеста тридесет и четири сгради, сред които и сградата на месното читалище, построена само преди пет години.

Докато освобождаваше ръчката на прикрепващия механизъм, лейтенант сър Джералд Бим от английските военно-въздушни сили си мислеше за лейди Дороти Бим и двете им руси дечица, които се бяха спасили по силата на някакво божие чудо. Седмица преди масовите хитлеристки бомбардировки над Лондон, които бяха разрушили до основи викторианската им къща семейството се евакуира в старинното имение на баща му, лорд Греъм Бим в провинцията. И сега, когато бомбата пееше своята прокобна траурна песен над сънения балкански градец любещата му съпруга и двете ангелчета спяха под мечите кожи край разпалената камина с висок ренесансов свод. Спяха и не подозираха за начинанието на любещия ги съпруг и баща, което щеше да доведе до справедливото, според него възмездие за порутената им къща.

Полетът ѝ е към своя край. Звукът от перката ѝ е преминал в кресчендо. Всички песове лаят на умряло и лаят им се смесва с ужасяващия вой на бомби и сирени. Вече е късно. Никой не е уведомил спещите хора за угрозата и те стреснато скачат от бедните си ложета в последен опит да направят нещо, но не успяват…

Обледеният връх на двеста и петдесет килограмовата бомба докосва снега върху покрива на къщицата, под който спи Стояна и семейството ѝ. Продължава още малко и се удря в керемидите. Механизмът, който задейства взривателя сработва перфектно. Искрата му се възпламенява мигновено и действието ѝ довежда до това, за което е конструирана в заводите на Манчестър. Следва взрив, който може да разруши малък хълм, не ли паянтовата плетарка на Кюмюрджиеви. Следва и краят на мъките на болния от туберкулоза Методи и благоверната му Стояна, която не го изостави до края.

Следва безвремие и пустота за Петърчо и вечно ревящата му от недохранване сестра Янка. И две угаснали бъдеща…