автор: tsveti

Истина ви казвам, ако не се обърнете и не станете като дечицата, няма да влезете в небесното царство.
Матей 18:3

Косара отвори очи и се огледа учудено. Беше много тъмно и миришеше на влага. „Къде съм?“. Уплашеното дете опипа с ръце около себе си. Лежеше на твърдо тясно легло. Надигна се и стъпи на земята. Босите ѝ стъпала изтръпнаха от студенината на подгизнала дъсчена повърхност. Подът равномерно се поклащаше. Детето още повече се стресна. „Косараа! Косараа!“ – прозвучаха в главата ѝ ужасените викове на майка ѝ от брега. Не можеше да си спомни нищо друго. Пълен мрак.
Докторът ги остави близо до къщата им. Тъй като бързаше, отби встрани от пътя, срещу плажа, на който с майка ѝ ходеха всеки ден. Усмихна ѝ се, отвори ѝ галантно вратата да слезе. „Като на дама“ – усмихна му се щастливо момиченцето. После я прегърна силно и я целуна и по двете бузи. Толкова беше симпатичен!
- Другия път ще плуваме и ще те науча да намигаш! – стисна ѝ ръката като на голям човек и намигна.
- Марина! – хвана ръката на майка ѝ и май доста дълго я задържа – Всичко ще е наред, Марина! Ще се видим скоро.
- Разбира се, докторе, а-а-а, Самуиле – погледна го сериозно майка ѝ и май се изчерви.
Косара видя много добре как тя залитна към него. Явно искаше да го прегърне, но се срамуваше. Ах тези възрастни, като деца са! И реши да помогне.
Отиде при доктора и го дръпна за ръкава.
- А защо не гушнеш и мама, а? Тя много ще се зарадва – погледна го любопитно.
Самуил се разсмя, а Марина шокирано извика:
- Косара! Какви ги приказваш, Косара!
- Права е! Децата ги разбират тия работи – намигна пак на Косара, отиде при Марина и с две ръце, категорично я обгърна, въпреки слабите ѝ протести.
- Ела при нас, принцесо! – придърпа и Косара – Обичам ви! Пазете се, момичета!
Косара се усмихна от спомена за тази топла прегръдка. И изведнъж около нея заискри бледа светлинка. Успя да види, че се намира в много малка каюта, в която освен леглото на което седеше, май нямаше нищо друго. Каютата имаше малко кръгло прозорче. Вратата нямаше брава отвътре. „Помощ! Помоощ! Мамооо!“ – обзета от ужас, Косара дишаше тежко с отворена уста и устни, оформящи звуците за помощ, които кънтяха в главата ѝ, но от шока не успяваха да излязат навън. А светлината около нея ставаше все по-плътна. Бледожълти пулсиращи вълни я обграждаха цялата и трептяха около нея като страховит жив обръч.
Вратата се отвори бавно. Заяждаше и чегърташе по пода. Млад мъж с приятно лице надникна вътре. Стъписан от неочакваното зрелище, се закова неподвижен на прага. Косара вдигна глава и го погледна изумено. Беше го виждала някъде, но къде ли?
- Косара – проговори нерешително той, пристъпвайки една крачка напред. Учуден, протегна ръка към странния светещ обръч. Изохка и бързо дръпна ръката си.
- Какво е това, по дяволите! – изруга високо, докато оглеждаше силно зачервените си пръсти – Какво е направил?
Не по-малко учудена от него, Косара стана и се насочи към вратата. Светлината опари мъжа и го принуди да отстъпи. Косара излезе от каютата и се озова на палубата на малък кораб. Неуверено направи няколко стъпки, все така обградена от светлинната си обвивка. Чуваше как някакви хора около нея викат от ужас и я сочат и как младият мъж обяснява на висок глас нещо за изгорените си пръсти, как няколко пъти учудено повтаря: „Какво, какво, по дяволите е направил? Какво е направил Самуил?“. Но Самуил се казваше докторът! Косара усилено се мъчеше да се сети къде е виждала този млад мъж. Дори споменаваше доктора. Значи го познава. Чертите му ѝ бяха познати, но така и не успя да го свърже с нещо конкретно. Всичко наоколо ѝ се струваше нереално. Всички тези хора отвъд светлината ѝ изглеждаха уродливи, малки и далечни.
Кои бяха тези хора? Бяха я уплашили до смърт. Бяха я хвърлили в мрачна студена дупка. Говореха за доктора. Сигурно я бяха приспали с нещо, иначе защо нищо не си спомня. Бяха я изтръгнали от майка ѝ. „Косарааа“ – изкънтя отново в главата ѝ отчаяния вик на Марина. Ядосано, детето стисна юмруци. Светлинният обръч се нажежи до червено около тях и започна да хвърля искри. Един от мъжете изрева от болка. Дрехата му се беше подпалила, но в уплахата си не се сещаше да я свали. Косара изведнъж се стресна. „Помогни на този мъж!“ – нареди ѝ някакъв глас. Без да се замисли, тя направи крачка напред, протегна ръка, дръпна дрехата на мъжа и я скъса с лекота – като че ли беше вестник. Човекът я зяпна с отворена уста. Беше загубил способността си да говори. Още трепереше, но не отделяше поглед от детето, обвито в светлина.
- Ела насам! – протегна ръце към него Косара.
Вцепенен, човекът не показа ни най-малък признак на реакция.
- Не се страхувай! Ела при мен! – произнесе Косара отчетливо с ясен и звънлив глас, докато разтваряше широко ръцете си за прегръдка.
Всички на палубата замряха.
- Не е нейният глас – прошепна на съседа си младият мъж, когото Косара така и не успя да разпознае.
Човекът тръгна напред спокойно, без да отделя поглед от светещото дете. Другите наблюдаваха с почуда как светлината се огъна и някак се разтвори, за да пропусне мъжа вътре. Косара го прегърна и го притисна към себе си. В обръча от светлина двамата изглеждаха еднакво високи и за тези, които стояха отвън, тя изобщо не приличаше на дете. Косара прошепна нещо в ухото на мъжа. Той я погледна сериозно и кимна тържествено. После се отдръпна и се върна при другите. Гледаше я с обожание. Чувстваше се виновен за това, което ѝ бяха сторили. Вече нямаше да позволи и косъм да падне от главата на това чудно създание. Беше абсолютно убеден в това. На палубата цареше пълно мълчание.
Косара вдигна високо ръце и се загледа към небето. Светлината обви плътно тялото ѝ и от ръцете ѝ се устреми право нагоре, очертавайки плътна пътека към небето. Постепенно се изтегляше нагоре, като че ли нещо я засмукваше. И накрая напълно изчезна. Сега Косара стоеше на палубата с все още вдигнати високо нагоре ръце и развята дълга коса и въпреки че вече изглеждаше като съвсем обикновено малко момиченце, никой не посмя да се доближи към нея.
Тя размаха ръце във въздуха както птиците размахват крилете си пред полет. Пое си дълбоко дъх. Пробяга по палубата, леко скочи на парапета, още веднъж силно размаха ръце и се хвърли в морето.
Изведнъж всички се събудиха от вцепенението си и нададоха учудени възгласи. Затичаха се към нея.
- Никой да не закача детето! – тихо, но категорично произнесе човекът, на когото бе спасила живота.
И всички наблюдаваха в пълна тишина как тя бавно се отдалечава от кораба. Плуваше уверено и равномерно.
- Забеляза ли ръцете ѝ – прошепна младият мъж, който познаваше Самуил на другаря си, който повдигна рамене и го погледна въпросително.
- Човече, при цялата лудница само ръцете ѝ съм гледал!
- Сториха ми се зеленикави и покрити с люспи.

Следва...
Повече можете да прочетете тук https://www.facebook.com/kiararazenti