автор: dimitarkolev

- Заповядайте – с отработен жест момичето поставя пред мен чаша кафе и се отдалечава.
Седя в кафенето на място до прозореца. През запотеният му правоъгълник хората навън изглеждат като призрачни сенки.
Дланта ми се плъзга по гладката стъклена повърхност, изтрива миниатюрните капчици и прави продълговат, прозрачен процеп, за да се види навън суетнята след края на работния ден.
От сградите на тълпи излизат хора и се вливат в навалицата по тротоарите. Някои се скупчват на близката спирка, други бързат да направят ежедневните си покупки, трети влизат в заведенията наоколо, за да отдъхнат, преди да са се прибрали по домовете си. Млада майка изчаква поизостаналия си син, хваща го за ръка и ребром търси пролука в насрещния хорски поток. Дребничък старец ситни с несигурни крачки и почуква по тротоара с бастуна си, сякаш отмерва с метроном, оставащите му мигове живот. Витрината на отсрещния магазин се закрива от спиращ автобус. Чакащите на спирката пътници с мъка се побират в поотеснялото му туловище. После подът под краката ми затреперва - автобусът потегля и облак черен дим се блъска в стъклото. Интуитивно се отдръпвам, вземам чашата с кафе и отпивам с наслада. Погледът ми се спира в стиска лилаво безсмъртниче, привързана и поставена на масата в малка мраморна вазичка без вода.

Тогава го усетих. Извърнах глава и се вкамених. Седеше сам на съседната маса, която, незнайно как, вече не беше същата, каквато я видях при влизането си. Изглеждаше странно и никак не се вписваше сред съвременно облечените клиенти и авангардния интериор на заведението. Сякаш някой, с несвойствени за човек възможности, неизвестно защо, беше спуснал тук сферично късче от пространството на отдавна отминало време. Невидима преграда го отделяше от настоящето. Той беше недостижим за присъстващите, но притежаваше мистериозната способност да им въздейства еднопосочно с ярки образи и омайващо слуха благозвучие. Обут беше с кожени цървули, с навити над тях навои. Бялата му риза, извезана с червено на гърдите и по широките ръкави, подчертано контрастираше с черните гайтанлии потури и къдравия калпак с високо дъно. Той бавно се изправи, кафявият елек се разтвори и откри част от навитият на кръста пояс. Допря до устните си кавала и засвири. Едната му буза започна ритмично да се издува и да спада, докато загрубелите му, къси пръсти учудващо пъргаво затанцуваха по дупките. Заоблената прозрачност на отделящата го от зрителите капсула запулсира в пъстроцветен калейдоскоп.

„Ама че работа!“ – едва успях да помисля и вълшебството на мелодията ме овладя. Всички приковахме погледи в него. Някой спря крещящата музикална уредба. Сервитьорките спряха да се движат. Барманът се вцепени с протегната към кафе-машината ръка. Забързаните по улицата хора застинаха в неестествени пози. Светофарите на кръстовището светнаха червено за всички посоки. Шофьорите невярващо впериха очи в контактните ключове и не можеха да си обяснят защо изгаснаха двигателите им.

Зад притворените ми очи бързо се изнизаха на рояци забравени спомени, възкръснаха отдавна отминали преживелици. Обхвана ме копнеж по нещо смътно, много далечно и невъзвратимо, но прекрасно. Топлина се надигна от към гърдите ми, обля ме като гореща вълна, сетне ме издигна на гребена си и нежно ме спусна в бездната на несвястна отмала.

Това беше обсебваща музика. То беше освобождаващо ридание, изтръгнато от потайните дълбини на човешката душа. Беше като сътворение, на което се дава живот с разкъсващата болка на раждането.

Кавалът застена, някъде издълбоко напираше вик, после мелодията се извиси и отведнъж, сякаш освободила се от тежко бреме, притихна. След миг пръстите на свирача ликуващо заподскачаха и щедро разпиляха наоколо неудържимата радост на твореца. В съзнанието ми изплуваха забулени от времето образи. Вечерните светлини навън се разляха просторно в полюляващи се жълти жита. Някъде далеч зад тях видях синкавите очертания на стара гора и чух стъпките на прокрадващата се между дърветата кошута. Босите ми детски нозе газеха нажежените житни стъбла и след мен, в ширналото се поле, оставаше тясна пътека. Ято яребици изпърпори с крила и бързо се отдалечи, прелитайки ниско над житата. Дзън-зън-зън… - примамливо зовяха напращелите класове, полюлявани от ласкав ветрец. Повдигнах леко ръка и се опитах да примамя реещата се в дъхавия въздух пъстра пеперуда да кацне в дланта ми. Като в просъница дочух далечен глас на дългокосото момиче...
– Господине... Господине?

Разтърсих глава. Изведнъж всичко се срути с трясък. По улиците громолят автомобили, дрънчат автобуси и трамваи, вият клаксони. Мощната уредба в кафенето заработи. Вън духна силен вятър, изви се буря. Прашни вихрушки засипват хора, коли и сгради, забулват уличните лампи. Присветват фарове, мигачи, светофари и реклами. Дървета вият клони и се накланят опасно към сградите. Вятърът смита асфалта и тротоарите, подема парчета дрипав найлон, мазни хартии, обрулени листа и клонки и ги събира до бордюрите и по ъглите.

Градът отново живее своя привидно неизменен ритъм.

– Господине, ще желаете ли още нещо? – озадачено ме гледа сервитьорката.
– Не, благодаря. Искам само да платя.

Не погледнах към близката маса. Знаех, че там няма никой.