автор: mitkoeapostolov

За средностатистическия българин, кресненското дефиле представлява последната транспортна тапа, която пречи на безметежното магистрално преминаване на югозападна България в търсене на желаното Бяло море. И така, прелитайки покрай замиращите села и градове, които магистралата обезсмисля и унищожава, човек пропуска да научи и осъзнае какво е представлявало мястото в миналото и колко важно може да е в бъдеще.
Снимков материал от пътеписа:

https://photos.app.goo.gl/s8VPnncaJQBZVnJh7

Спускайки се от север, тоест от София през Благоевград и движейки се в посока Кулата, на входа на кресненското дефиле, по двата бряга на река Струма, се намира симитлийската котловина. В нея са разположени селата Железница, Черниче, Крупник, Полена и Полето, както и град Симитли с прилежащия към него квартал Ораново. Поминъкът в региона разчита основно на миньорските галерии и оранжериите, а културата на кукерските игри.
Селата са малки, с прави улици и ниски къщи и смислово са част от метрополията на града. Най-забележителното в тях е мостът над Струма, построен от немските войници през втората световна война. Любопитен факт е, че през първото десетилетие на двайсет и първи век, в общината се получило писмо от Германия. В него немците уведомили българските си колеги, че гаранцията на моста изтича и съоръжението не трябва да се използва без основен ремонт. Естествено и до днес мостът се използва.
Симитлийската котловина е ключова както за региона, така и цяла България, защото тук започва прохода Предел, който свързва Тракия и Родопите с Македония. В миналото, от тук е минавал основният поток от кервани и коли. Търговците са се спускали от Предел и са минавали през селата от дефилето, без да слизат до нивото на река Струма. Така керваните са пътували през Брежани, Ракитна, Мечкул и са отсядали в големия хан в Сенокос, след което са продължавали към Стара Кресна и Влахи, от където са излизали от дефилето и са се отправяли или към Бяло Море през Кулата или към Македония през Петрич и Струмица.
В търсене на изгубените тайни по този път тръгваме с моя спътник днес. Дедо Бисер е над шейсет години, висок, с прошарена коса, съвсем леко оредяла отпред. Облечен е с дебело яке и панталон и си е сложил сивата шапка. Широката му усмивка е винаги весела и естествена, сякаш гледам дете, а не дядо. Преди да тръгнем го питам:
- Дедо Бисер, ходи ли ти се на разходка?
- Ако – ми отговаря той, което на местен говор значи „да”.
Качваме се на колата и тръгваме. Излизаме на главния път за дефилето и отбиваме при село Полето. От там продължаваме нагоре към Пирин и скоро стигаме село Брежани.
Тук ни посреща старото миньорско селище – квадратните и правоъгълни форми на комунистическите блокове, чийто комини бълват тънки струйки пушек. Днес всички мини са закрити. Местните ни разказват любопитна история свързана с тях. През 1923, залежите от въглища били дадени на концесия на немска фирма, която натоварила главния си инженер със задачата да прокара въжена линия от Брежани надолу към махала Нивото, по която да извозват изкопаните въглища. Инженерът изпълнил поръчката, но при последното измерване се оказало, че има пет сантиметра отклонение спрямо първоначалния проект. Засрамен, инженерът подал оставка. След втората световна война, комунистическият режим наел български инженер, който да продължи линията от махала Нивото надолу към село Полето. Инженерът изпълнил задачата с петдесет сантиметра отклонение, за което бил произведен в герой на социалистическия труд.
Селото, което на времето сигурно е било дом на около пет хиляди жители, днес задържа не повече от хиляда. Пустеят улиците и мегдана. Само пред църквата свети Димитър Солунски се забелязва оживление. Напълваме студена вода за из път и продължаваме на горе към Ракитна.
Първата махала е на височината на върховете от дефилето. Eдностайната, прясно-измазана постройка на кметството, представлява и информационен център на европейския проект за завръщане на пиринските и рилските кондори – вторият такъв за България след този в Маджарово. Тук паркираме и продължаваме пеша в посока дефилето. Пътят е коларски и криволичи между кошари, от които току-що излизат говеда от местна порода. Кучетата ни лаят, спускат се към нас, заобикалят ни. Добре че се намесват пастирите.
- Дедо Бисер, да си направим по една тояжка, а?
- Ако.
Намирам няколко счупени клона, окастрям ги и правя по една пръчка за подпиране и защита. След половин час ходене по почти равния път, стигаме клетката на лешоядите.
- Малий, кък смърди на мърша – казва дедо Бисер и се хваща за носа.
Лешоядите изчакват да ги доближим. Някои отлитат, други си остават в клетката. Около тях лежат разпръснатите тела на болни говеда, които местните карат от време на време, за да поддържат застрашените птици. Клетката е с размери колкото малка оранжерия, като в единия ѝ ъгъл има навес, в другия дупка, през която птиците могат свободно да долитат и отлитат.
Преброявам петнайсетина лешояда. Първият път, когато дойдох, бяха петдесетина. От тогава четох, че някой им хвърлил отровено месо. Защо и как, не е ясно. Птиците седят спокойно и ни гледат с любопитство, сякаш им дължим обяснение кои сме и защо го безпокоим.
Петдесетина метра по-нататък пред нас се открива входа на кресненското дефиле. Симитлийска котловина се крие срамежливо, покрита от тънка мъгла. Вятърът духа и развява косите ни.
- Оти не си зехме шапки? – пита ме дедо Бисер.
- Подлъгах се по слънцето. Забравих, че е двайсет и трети декември.
Тръгваме обратно към Ракитна. Подпираме тояжките на стената на кметството, качваме се на колата и се прибираме в Симитли.
На другия ден пак спираме на същото място, взимаме тояжките и продължаваме пеша към долната махала на Ракитна. Вървим три-четири километра по шосето, покрито на места с буци лед и сняг. Долната махала се оказва стълпотворение от десетини къщички. Отново ни посрещат кучета. Пред един от дворовете срещаме човек:
- Добър ден – спира ни той. Явно пешеходец по тези земи е рядкост.
- Добър ден.
- За къде сте тръгнали?
- Към Мечкул.
- Е вие почти сте стигнали. Давате само нагоре покрай открития рудник и зад боровата гора на баира е Мечкул.
- Благодаря. Как е живота в селото?
- Ами, на доизносване. Останали сме пет-шест човека, всичките пенсионери. А политиците викат, че имало икономически растеж. Какво знаят тия за икономическия растеж? На времето в Брежани работехме пет хиляди миньори, а сега няма нито едно работно място във всичките села. Къде е тоя икономически растеж? Аз поне извадих късмет, че бях миньор и се пенсионирах на четиридесет. Иначе и до сега нямаше да взема пенсия.
Вдигам рамене сякаш разбирам, ама истината е, че не разбирам. Отегчен от историите на човека, дедо Бисер е отишъл десетина крачки нагоре и ме чака да свърша.
- Иначе, като се качите на баира, вместо да хванете наляво за Мечкул, може да завиете надясно. За половин час ще стигнете до новия параклис Свети Мина. Открива се хубава гледка към дефилето.
- Добре. А открития рудник над селото работи ли?
- Ами. Закриха го преди два месеца. Един нашенец беше ходил в Америка и като се прибра дойде тука с багери и камиони втора ръка. Копнаха веднъж и удариха на жила дълбока шест метра. Помислиха, че ще станат милионери, ама жилата бързо изтъня. На сто килограма земна маса, зеха да вадят само по няколко килограма въглища.
- Благодаря, довиждане.
- Лек път.
Дедо Бисер се усмихва, като вижда, че продължаваме. Шосето криволичи нагоре по склона. Скоро стигаме открития рудник. От двете ни страни се вижда как баира е изкопан навътре. Сега е останала само сгурия и кал.
Излизаме на равното. Показват се първите къщи на Мечкул. Вместо да слезем към тях, тръгваме по коларския път към дефилето. Минаваме покрай борова гора. В едно от деретата се вижда кошара с говеда. Чува се кучешки лай. След половин час, пътят преминава билото и слиза надолу към дефилето. Параклисът се появява на поляна осеяна с камъни. Като приближаваме, се оказва, че камъните всъщност са надгробните плочи от старо българско гробище. На един от тях пише: „Тук почива божия рапъ Евгений 1902”. По повечето, надписите са избледнели или заличени. Много от каменните кръстове са се килнали или са паднали.
Срещу параклиса се издига огромна канара, на която има плоча: „В памет на загиналите български войници в боя с турската войска на 08.10.1912. От признателните поколения”. От тук се виждат автомобилите, които лъкатушат по шосето край Струма.
Дедо Бисер е седнал на една от дървените пейки пред храма, подпрял се е на една от дървените маси и си хапва вафла. Вятърът развява крайчетата на бялата му коса, която стърчи изпод шапката.
- Измори ли се дедо Бисер?
- Да.
- Готов ли си да вървим?
- Да.
Връщаме се до разклона за Мечкул и влизаме в селото. Отново ни посрещат кучета, но като виждат тояжките, стоят настрана. Селото се състои от петдесетина къщи, разпръснати през няколко стотин метра покрай шосето.
Минаваме покрай старта църква Свети Петър и Павел, за която научаваме следната интересна история. Преди години камбаната, която виси на метално скеле пред църквата, изчезнала. Полицията и местните я търсили, но не могли да я намерят. Наскоро камбаната се появила на аукцион на холандска заложна къща и така била върната в България.
Самата църква с порутени стени и стенописи се намира от лявата страна на пътя. От дясната страна се простира поляна с дървени пейки и маси. В средата на поляната се издига вековна върба. Стволът ѝ е толкова дебел, че може да бъде обгърнат от най-малко трима човека. Под поляната клокочи водата от малко поточе, сега придошло от коледните снегове.
Стигаме до магазина, като по пътя събираме пластмасовите отпадъци, които намираме. Затворено е. Виждам, че в отсрещния двор работи жена и отивам да я разпитам.
- Добър ден. Искаме да си купим нещо за ядене. Знаете ли къде е магазинерката?
- Аз съм – казва жената и се усмихва. – Вие какво правите в село?
- На разходка тръгнахме. Събрахме и отпадъците по пътя, но не намерихме кофа за боклук и ги оставихме пред магазина.
- Няма кофи за боклук. Има само данък смет.
След това жената идва до магазина и ни отваря. Вътре се продават хляб, лимонада и вафли. Купуваме вафли и лимонада и благодарим.
По пътя обратно към Ракитна, дедо Бисер гризе от вафлата и се задъхва. Спираме няколко пъти, за да може да преглътне спокойно. Като стигаме до колата го питам:
- Дедо Бисер, болят ли те краката?
- Болят ме, та.
- Утре ще ходим ли пак?
- Ша ходим, та.
Оставяме тояжките да почиват, подпрени на стената на кметството в Ракитна и се отправяме обратно към Симитли.
На другия ден минаваме през Мечкул и с колата се отправяме към полите на връх Пирин, днес скрит в мъглата на мразовитото утро. Паркираме пред църквата Свети Димитър в село Сенокос. Сградата е боядисана в кремаво, камбанарията е обкована с оловни листове. Надникваме през прозореца. Стените изглеждат голи. Минаваме под църквата и пред нас се изправя някогашният хан, където спирали керваните от Предел и преди да продължат надолу за беломорието и Македония.
Десетки години след като сградата е изоставена, от нея все още лъха достойнство и уважение. И двата етажа са от гредоред и камък, като личи че навремето вторият е бил измазан. Дървените врати и прозорци зеят изпотрошени. Дървената коруба на покрива се е изкривила под тежестта на турските керемиди. Част от чардака се е срутил и е подпрян с метални колове. От страни все още се вижда бял надпис, на който вероятно някога е пишело „хан”.
Напускаме тази историческа светиня, оставена на произвола на съдбата, със свито сърце и тръгваме пеш нагоре към Чакъровата махала. На времето там живеели около осемдесет души. Днес заварваме само една жена. Но пък останалите десетина къщи могат да си съперничат по хубост с най-известните етно курорти като Копривщица и Ковачевица.
Две от тях са реставрирани в старинен стил, а отпред се виждат малки градинки. Останалите, все още с осанката си от преди век, се поддържат, за да свидетелстват за своето време. Във въздуха витаят духове от миналото, но за разлика от другите места, които сме посетили, тук мирише и на настояще и на бъдеще.
Стопанката ни обяснява, че живеят в София, но скоро ще се връщат за постоянно. Изпраща ни с надежда, че и ние ще се върнем.
- Днеска пак ли ще ходим много? – пита ме дедо Бисер.
- Няма – викам му и двамата се смеем.
Там, където пътят за Чакъровата махала излиза на стария магазин, който от години не работи, виждаме мемориална плоча за горяните, убити от комунистическия режим. Качваме се на колата и тръгваме обратно към Мечкул. В огледалото за обратно виждане, заснеженият връх Пирин се отдалечава.
По пътя спираме до отбивката за параклиса свети Георги. И тук има сковани дървени пейки и маси, както и рушаща се дървена сцена.
- Дедо Бисер, гладен ли си? – питам с надежда да е гладен.
- Гладен съм, та.
Хапваме хляб със сирене, кашкавал и „шужук”. Докато дедо Бисер почива, хващам отбивката за църквата света Богородица. По пътеката забелязвам следи от кошута. По тях достигам до храма. Сградата е нова, оградена с мрежа, като в нея може да се побере точно една по-голяма кошута.
Връщам се при дедо Бисер и продължаваме надолу към Мечкул. Оставяме колата на изхода на селото в посока Ракитна и тръгваме да търсим старото село Мечкул, от което според легендата са останали само основите на църквата, чийто единствен кораб е обрасъл с високи букови дървета. Наоколо трябва да са разпръснати и падналите камъни от старо гробище.
Като начало трябва да тръгнем по коларския път, който пресича реката. Заради топящите се снегове обаче, няма как да пресечем буйните талази, без да се измокрим. Търсим начин да заобиколим, но не намираме.
- Дедо Бисер, искаш ли да ме изчакаш в колата, че ме е страх да не цопнеш във водата?
- Искам, та.
Оставям дедо Бисер да ме чака и тръгвам по баира към стари Мечкул. Следвам указанията да стигна до ръба на самото дефиле, но на уреченото място не намирам старата църква. Започвам да обикалям баирите в посока Стара Кресна с надеждата да попадна случайно на търсената светиня, но напразно.
За сметка на това се наслаждавам на призрачната гледка от изгорялата гора по време на пожара в дефилето преди няколко години. Заради липсата на дървета, погледът ми необезпокояван обхожда целия рид. На изток връх Пирин се крие в облаците. На юг виждам огромните перки на вятърните генератори над Стара Кресна. На запад се чуват двигателите на колите от дефилето, а на север се намира параклисът свети Мина.
Обхождам цялото пространство с поглед няколко пъти и се отправям обратно към дедо Бисер. Ще търся стари Мечкул и призрачната му църква друг път.
На следващия ден, се качваме на колата и се спускаме по кресненското дефиле до отбивката за село Ощава. По моста се задава стадо овце и спираме докато преминат. Забелязвам, че такава порода не съм виждал и разпитвам овчаря. Казва, че са местни. Огромните овчарки изглеждат като коне на фона дребните овце.
Продължаваме нагоре и скоро стигаме Стара Кресна. Оставяме колата до ветрените перки и тръгваме пеш. Първо спираме на центъра на селото. Тук намираме мемориална плоча за избухването на Кресненско-разложкото въстание. Местните вдигат бунта след като мечтите от Сан Стефано са попарени и берлинският договор връща цяла Македония в пределите на османската империя.
В страни от центъра се намира нов хотелски комплекс. Ресторантът му е с формата на летящата чиния от Бузлуджа и така гледката отвътре обхваща целия хоризонт. Продължаваме пеш на изток и след около час стигаме първите махали на Ощава.
Къщите тук са сгушени най-много по две-три в рамките на километър – навярно останали от стария начин на живот, когато е било нужно пространство за паша на добитъка. Селото се простира в рамките на пет-шест километра като в центъра се натъкваме на любопитна гледка. На магазина е сложена мемориална плоча, която почита идването на власт на комунистите през август 1944. Точно срещу нея, до църквата пък стои друга плоча в памет на жертвите от комунизма.
Леко в страни е и малкия туристически център, от където тръгват две еко пътеки към село Влахи. Връщаме се назад към Стара Кресна.
- Дедо Бисер, да си направим една баня?
- Ако.
Около километър преди селото се отбиваме по коларски път и слизаме надолу по баира до минералния извор, сгушен в дерето между два хълма. От едната страна на поточето има малка хижа, от другата е самият извор отклонен в три помещения – женска къща, мъжка къща и „кална баня”. В женската и в мъжката къща има малък циментов басейн. Условията в сравнение с големите спа центрове са направо мизерни, но пък за сметка на това е чисто и няма хора. „Калната баня” представлява малко помещение – два на два – в което се намира голяма скала из под която извира минералната вода. Потапяме си краката на дъното и ги заравяме в отронения пясък. Измежду пръстите ни бълбукат мехурчетата на извиращата вода.
Лежим на скалата десетина минути и излизаме. Водата е толкова силна, че е леко токсична и трябва да се внимава. Обличаме се и пием по един чай в хижата. Връщаме се в Стара Кресна и с колата поемаме обратно към Симитли.
Село Тросково се намира в балкана, на запад от Симитли в посока границата с Македония. Всъщност по-правилно е да бъде наречено местност Тросково защото, повечето къщи са безлюдни. Самата местност е с формата на амфитеатрален кръг, в център на който се издига реставрираната църква. По всеки от околните баири има по една къща, която на времето е била къшла с добитък и ниви.
От скоро в местността се провежда хайдушки събор, на който се събират местните облечени в македонски носии, за да танцуват, ядат и пият, но най-вече за да празнуват своят произход и култура. На този събор се явяваме и ние с дедо Бисер, за да хапнем, пийнем и да се повеселим. На огромната поляна, където е църквата, са наредени дървени пейки и маси. По тях седят хора. Свири народна музика. Много от мъжете и жените са облечени в народни носии. От време на време пукат пищови с фишеци. Тръгва русалийско хоро – танцьорите скачат напред, назад, винаги заедно.
На тръгване се спираме при един от майсторите на народни носии.
- Как е търговията? – питам го.
- Лошо. Всеки харесва дрехите, но никой не купува.
- Жалко.
- Иначе по телевизията са ме давали пет пъти. Ама това е.
- Успех – казвам му, ама се чувствам като пред хана в Сенокос – тайно си мисля, че е обречен.
Обречени сме и ние с дедо Бисер да скитаме по тези места, да им се дивим и въпреки това което виждаме, да се надяваме, че ще се случи чудо и местният бит и култура ще оцелеят.