Старата къща се мръщеше по своему на кроежите на заможните платци.Дърветата, красиви в своята мощ, храстите, елегантни в пъстрата си премяна, се осъждаха на смърт.
На мястото на двора и старата постройка предстоеше строеж на триетажна кооперация.Тревогата като хамелион се препичаше на слънце.Крушата гордо повдигнала клони, се жалеше на прасковата:"След дни животът ни ще свърши...А толкова сме млади!Исках всяка година да радвам хората с плодовете си.Защо несправедливостта побеждава?Само на пет години съм..."
Нажалена съседката се опита някак да я успокои, но не знаеше как да си послужи с думите и замълча, вперила поглед в далечината.
Въпреки краткотрайността на битието листата ще продължават да пеят песента на гроздоберите.Есента ще се крие в пазвите на слънцето и тайно ще разнася тревожността по улиците.
А на отсрещния тротоар едно златокосо момиче събираше в шепи падналите листа.
"Сигурно сланата е оставила следите си по тях"-заключи то, когато съзря капките по шумата.
Единствено вятърът и помаха с трепет,разговаряйки оживено с околния пейзаж. Търсеше отговор в красивите, разрошени и дълги коси на Ива.