автор: zika

Вали. Снегът разстила пред очите ми бяло платно. Искрящо и живо на лунната светлина. Гледам го. Опитвам се да вдишам тази белота. Невинна и чиста, като девойка. Какво съвършенство и вяра има в бялото! Надежда за начало.
Боже! Кое начало?! Какво начало?!
Онова, в което още не изпитала любов, ми се искаше да умра ли?!
Или – другото – началото на предателствата?!
Или Капанът, наречен семейство?!
Или началото на края?!
А край няма. Толкова съм уморена и тъжна!
Вали. Моето бяло платно разлюлява камбанки.
- Ела. Нарисувай ме пак.
- Страхувам се от цветовете.
- Не бива! Ти самата си цвят.
- Какъв?
- Чуй и ще разбереш.
- Какво да чуя?
- Твоята цветна мелодия. Виж!
- Не чувам нищо. Не виждам нищо. Бялото, с неговата съвършеност, ме кара да се чувствам безпомощна. Не искам ново начало! Не искам нов живот!
- Затвори очи! Потъни в тишината!
И в бялата тишина, изплашена и оглушала, долових стон. Тих и безнадежден, като скимтенето на пребито дете. Видях се свита на кълбо, преглъщаща сълзи и кръв. Червеното обагри бялото ми платно. И ми даде сила и смелост. Протегнах ръка и вдигнах детето в мен. Прегърнах го.
И двете с пръсти нарисувахме небе. Синьото ни даде мечти.
Пъстрите цветя – радост.
Плиснахме радостта и заваля розов дъжд. Нежността ни изпълни.
Появи се дъга от обич. Обич към мен самата. И тази обич превзе платното ми. Цветовете се смееха и танцуваха по бялото на живота ми.
На новия.
Вали. Снегът разстила пред очите ми бяло платно. Искрящо и живо на лунната светлина.
Гледам го с обич и без страх плисвам върху него мечтите си.
Цветното щастие се усмихна с хиляди пеещи дъги.