автор: zhivka_sveshtarova

на любовта
както компромиса. Защото
исконната повеля на духа ѝ е:
цялостност.
А подобието, откраднало нейното име,
е само акт на приспособяване
и отговор на биологичната принуда
да бъде продължен рода.

Сакралното, съдбовно някога
признание в любов
днес е взело застрашителни размери,
превърнато във ежедневие,
сурогат и пустословие,
призвани да сведат до поносимост
неуютното пространство на самота
и отчуждение,
където всеки търси близост,
но обича само себе си.

Автентичната любов отдавна буди
присмех и недоумение,
оставайки напълно неразбрана;
нима безкористното себеотдаване
и единение със родственото
би могло да бъде и смисъл,
и предназначение,
и изход от преходността?