автор: traveller

Понякога бягам…
Земята е притча,
небето е късно, а аз съм различен.

Гората е залез,
морето е ритъм,
листата са песен, която остава.

Светът е надежда,
мечта да създавам
и облак, на който не ща да приличам.

Понякога мръквам
и дълго ме няма.
Тогава пред твоя въпрос се предавам.

Мълчах ли нелепо,
вървях ли различно,
кому своя свят разпилян да оставя?

Объркано стена,
сънувам признания,
разрошвам луни и се будя за края.

Мълча обиграно,
още нищо не зная.
Събуди ме, Боже, тъй късно за Рая...