автор: milyovelchev

Близо час стоя под часовника на Областния съвет и си тръгна изпълнен с едно тягостно чувство, че никога повече няма да я види. Като последния глупак не се сети да я попита за адрес, телефон… къде работи или учи.
Видя я в далечината как се огледа на всички страни, вдигна глава към часовника на Търговския център (значи този часовник бил, а не на Областния!), затича се към автобусната спирка и се качи в последния момент.
Не се замисли нито за миг – побягна с всички сили.

***
Застана най-отзад, до стъклото, вдигна поглед и го видя.
Това беше опасно! Някоя кола можеше да го сгази!
Размаха ръце, за да му покаже, че го е видяла и ще слезе. Но той продължаваше да тича.

Пътниците се разкрещяха и принудиха шофьора, противно на всички правилници и разпоредби, да спре автобуса на кръстовището пред църквата.

***
От задната врата изскочи едно усмихнато момиче, затича се и се хвърли в обятията на едно още по-усмихнато, запъхтяно момче.

Стояха прегърнати и не виждаха любопитните погледи, подплашените ята гълъби; не чуваха клаксоните на спрелите автомобили, свирката на пътния полицай, ръкоплясканията на пешеходците... Така силно биеха сърцата им!