автор: regulus

Свикнах с това, че брезите са част от семейството.
Кротки дървета… Привиквам на странна храна –
мелктерт обичам, преглъщам с тъга европейската.
Африка шепне ми в чуждата хладна страна.

Бели сме всички. Но плаха съм още, страхувам се –
с малките раснем под спомен за мъртвия брат.
Нощем дочувам (уж спя, ала всъщност преструвам се) –
мама го вика обратно към нашия свят.

Нивите тук ми напомнят по нещо на старите.
Татко зася ги, но тръгвахме, нямаше как.
Жътвата мина. Дошъл е сезонът на бурите…
Тихо усмихва се, виждам, на спомена пак.

Малка съм сигурно, липсва ми всичко и тъжно е…
Бели души се усмихват зад бели лица –
вече сред свои съм! Вярвам, че някак възможно е
тук да порасна, да раснат и мои деца.

Сръчни сме, можем. От нищото нещо създаваме.
Руска земя. Под ръцете ни плод ще даде.
Странни сме още, несвикнали с мир. Но оставаме –
жилав народ, ненаучен със страх да умре.

Там със земите заграбени нека щастливи са -
знаят брезите, прощавам на целия свят!
Малка съм. С малко сърце. Но в сърцето ми живи са
цялата Африка моя! И мъртвият брат.