автор: the_loner_wolf

Залата на столичната спортна академия беше притихнала в оголелия централен градски парк.
Тъжните купчини есенни листа се свиваха и сякаш се опитваха да се скрият от срам в припадащия декемврийски здрач. Вятъра свиреше в ламаринената обшивка, играеше си с разлепените краища на плакатите и се промъкваше нахално в сумрачния коридор при всяко отваряне на вратата. На овехтяло ученическо бюро навъсена служителка продаваше билети за вход. Заради икономиите лампите в залата светеха през една. Студени очи в присвити стоманени клепачи, а цветната тартанена настилка лъщеше нелепо под зоркия им поглед. Надписът „Фестивал на тангото” гледаше високомерно и леко наклонено над главната трибуна, а стотината зрители, повечето роднини и приятели на участниците гледаха замислено дъха си, който се къдреше в полумрака. Участниците потропваха нервно с крака като състезателни коне за да се сгреят. Повечето бяха с дебели анцузи, но имаше и такива, които неблагоразумно бяха облекли само танцувалните си трика. От тонколоните се носеше резлив метален звук като от стар радиоприемник, някак далечен и глъхнещ, диско ритми от осемдесетте. Организаторите, скупчени до едва светеща електрическа печка си шепнеха нещо припряно. Някъде в публиката изплака дете. Обявиха началото. Тътенът от аржентински ритми сякаш задвижи като пружина замръзналите тела. Очите засияха и погледите на двойките се преплетоха в страстна паяжина. Южноамериканският огън се разля в хладната зала и постепенно разтегна мрачните лица в радостни усмивки. Магията на тангото пропълзя в телата и прогони студената скованост. Сякаш искри излизаха при всяко докосване на учасниците. Металната конструкция на покрива изчезна и тропическото слънце ласкаво погледна отгоре. Замириса на ром, мускус и любов. В един кратък миг всички се пренесоха далеч на юг. Всеки забрави злобата и болката си, остави се да бъде прегърнат от музиката, позволи на сърцето да се завърти в ритъма на тангото до избухването на триумфалния финал. Останали без дъх, с посинели пръсти и засмени лица танцьорите се поклониха и оставиха публиката да насяда отново по студените седалки. Тонколоните онемяха, светкавиците на фотоапаратите угаснаха и хората бавно се раздвижиха. Никой не знаеше дали това беше истина или фантазия. Почувстваха ли огнения дъх на тангото или гледаха поредната вяла постановка? Умислени се разотиваха през парка, а вятъра гонеше снежни змии по черните алеи. Дори през най-жестоката зима в едно тайно кътче на душата си всеки танцува танго...