автор: rawiri

Много пътувах.
-Ама как?!
Нямаш снимки,
ще кажеш,
при Бурш ал араб,
Капитолия,
Бранденбургската врата...
Нямам.
Пък се пребих от път.
Честна дума ти казвам-
Пребих се!
Пребих се
земя да правя.
Небе да правя.
Море да правя
Пътища да правя.
После:
Автобуси,
влакове,
кораби,
самолети!
По тях да стигна.
С тях да стигна.
Някъде да стигна.
От където снимките
да са уникати!
Такова някъде да стигна,
каквото никаде го няма
другаде.
Никъде!
Да,
за себе си го правих.
Но и за тебе го правих,
приятелю!
Защото галерията е отворена.
Всеки ден!
Безплатно!!!
(Освен, когато
очите ми са затворени)
(Освен когато
не си ми приятел)
(Дребният шрифт,
за дребните хора.)
Та, ако галерията пусне кепенците
някой ден,
внезапно,
без предизвестие,
завинаги,
както се случва.
(винаги)
Прерисувай,
каквото си видял!
Каквото си запомнил,
че си видял.
Вярвам в паметта ти,
приятелю.
Вярвам в добрата ти
памет.
(Вярвам
в паметта!)
Прерисувай
и в своята галерия
го изложи.
В други галерии
го излагай.
Ако си струват.
( Само тогава.)
Да не се затрие
изложбата!
Да не е било за пусто
цялото това
снимане!
Нека нещо остане...
когато
земята,
небето,
морето,
и пътят
вече ги няма.
Нека нещо остане!
Много пътувах...