автор: traveller

Навярно сам и… може би на път.
Небето беше цялото съдрано,

край мене разстояния валят
и трябвало е пак да ставам рано,
и трябвало е пак да бъда друг –
навярно за поредната си среща
или за полет, в който ставам глух
за твоите мълчания безгрешни -
с които ти крещиш за кой ли път,
а аз пък извървявам неприлично
мълвата, че е грях, че имам плът,
че някой ме превръща пак във ничий
и нощите ме стигат отмалял –
а сигурно при тебе пак е светло...

Едно небе, а толкова за двама,
че някой трети мръква неусетно
и плахо ти оставя из снега
объркана въздишка като спомен…

Какво небе… едва и нас побра.
А казват, че светът ни бил огромен...