автор: the_loner_wolf

Февруарската зима разстилаше бялата си покривка върху пределите на една малка балканска държава.
Изненаданите частни превозвачи отменяха редовните автобусни курсове, макар обявената проходимост на пътищата при зимни условия. Населението се дивеше пред телевизионните приемници, при съобщаването на поредния цветови код, ясно описващ за всички състоянието на природата. Все пак се добрах до Созопол. В осем часа вечерта разноцветни улични лампи се опитваха да развеселят обстановката с игриви отблясъци по преспите. Вятърът свиреше по ъглите, а морето лениво бучеше. Странна гледка представляваха снежните навеища в този летен курорт. Всичко беше побеляло по пътя към квартирата в стария град. Красива къща, кацнала насами скалистия ръб, на хвърлей от „художниците”. Отвори ми хазяйката, зъзнеща под дебелия си шал като героиня на Туве Янсон. Изпитателно ме изгледа – луд странник, който безпокои нейната вечер. Стаята миришеше на студ, влага и колосани чаршафи. Въпреки всичко, някъде се бе сгушило парченце лято, дали в червено боядисаната стена или в топлия дъх на климатика, оживял след натискане на копчето. Време за вечеря. Хляб, мек, бял и жилав, вкусен и с аромат на нафтова пещ. Консерва „русенско варено” – същото на вкус като едно време, цялата изпъстрена с латински надписи. В стъклената бутилка черният кубински ром се блъскаше с огнените ритми на карибите и напираше от желание да излезе на свобода. Спокоен сън под трите одеала. Сутринта се промъкваше сънена из улиците, сивкаво хладна. Фотоапарат, чанта и дебели дрехи. Навън жена в кожено палто разравяше огромен „хамър”. Поздравихме се. Крайбрежната улица беше настръхнала от студ. Вятърната мелница застинала скована, а вратите на ресторанта отдавна залостени и завеяни от сняг стояха приведени. Плътно застроените къщи сякаш се притискаха още повече за да се топлят. Разходка из тесните улички, притихнали и необичайно побелели, сякаш изведнъж годините им бяха проличали като на грохнал старец. Към пристанището, обледенено и навъсено, пълно с лодки, излезли на сушата, завити с бяла покривка и очакващи по-добри времена. Двама рибари, вместо гребла размахваха метли и почистваха своята ладия от снега. Малки камиони зареждаха магазините с хранителни стоки. Животът продължаваше. Дори празен, малкият град изглеждаше притиснат и скупчен от огромните строежи, стилово несъвместими и гротескно уродливи „почивни” комплекси. Издигнали снага цинично смеещи се плодове на законни и незаконни машинации и сделки. Кои завършени и функциониращи, кои обградени от кулокранове, като стърчащи кръстове на замръзнали гробове. Път покрай нелепа нова църква, в самото начало на стария град, студено бяла, увенчана с жълто кубе, като нахлупено до ушите таке. Ръждивата котва, посипвана от снега, като че ли се опитваше да гледа настрана. Тази свидетелка на различни времена, култури и нрави, сега беше полегнала и оставена на доизживяване. Плажът, освободен от човешки нозе се простираше необятно бял, набразден единствено от следите на птиците и вятъра. По девственият сняг пред реставрираната стена и търсената сто и петдесет години южна крепостна порта, които през нощта приличаха на увеселителен парк, осветени като със заети от стрелбище прожектори. Скалите се зъбеха на морето целите в ледени висулки, все едно искаха да изкарат на него гнева си от студеното време. Последни хрупащи стъпки из опустелите улици, сподирян от кучешки лай вървях към автогарата, обратно към нервната столица, вечно в сезон.