автор: kuklara

Да си дядо със внучка е приказна случка.
Подскача сърцето, погалва лицето.
Смешка търкулва, игричка се втурва.
Бръчки се смеят, очички искреят.
И сред тази забава без предупреждение
каква изненада от това ново поколение
шамаросва те със конкретен въпрос
и отговор няма и чустваш се бос...
А тя пак те пита и следваш въпрос
като детска картечница откос след откос.
И дядо се чеше по бивш алаброс...
Откъде ли изникват тези детски въпроси?
Шляпат по мозъка с краченцата боси.
Разсмиват и боцкат, погалват, учудват.
Малко те стряскат, но душата ти милват.
Разпръскват, поръсват самотния стон.
Човъркат, разхвъркват скучния тон.

И дядо се стяга пред тоз рубикон.
Къде ли избяга мисълта като кон?
И даже няма кой да подскаже!
И даже няма кой да покаже!
Но детето извади нов телефон
попита го нежно- Гугльо кажи ми!
И този всезнайко веднага и каза
а дядо...ами дядо разсмя се!