автор: milyovelchev

Здравей, Читателю,
Помниш ли разказите ми „Понякога Господ си прави шегички“ и „Сценарий“? Разбира се, че ги помниш! Това не се забравя. Да не спорим чия е заслугата! Дали на моя писателски талант, или на реалния Живот, който постоянно ми поднася вълнуващи образи и сюжети, а аз имам сетивата да ги видя и опиша в уникалните си разкази. Аз самият съм уникален. Миндо Миндовски! Помнете това име!

Знаете какъв фурор направих с Петрана и Дончо, т.е Бриджитката и Ален Делон, в телевизионното предаване на Минджкаров „На барикадата”. Три недели подред документалният филм „Черните Тоби“ събираше повече зрители, отколкото световното по футбол. Няколко водещи европейски телевизионни канали го закупиха, а един известен холивудски продуцент… Тук ще спра, защото съм суеверен и както се казва, не искам да чуе Дяволът.

***
Добро утро!
Не можах да мигна тази нощ. От вълнение. Преживях отново и отново сеансите с Бриджитката и Ален Делон, филма, грандиозния успех, отзвука в световните медии, предложението на холивудския продуцент… Горещи вълни ме заливаха, изстрелваха ме в Космоса, представях си бъдещите още по-големи успехи, червени килими, интервюта…
Знаех, че рано или късно това ще се случи. Трябваше да се случи! Заложено ми е генетично. Другите не знаят. И вие не знаете. Нали? Не знаете, че по бащина линия съм потомък на Алексей Толстой, а по майчина – на Александър Дюма. Ето, не сте знаели. От скромност до сега премълчавах този факт. Но е време вече да го разглася. От една страна, това не е важно, защото по-важни са плодовете на моя труд и талант, но от друга, това обяснява моя гений… Не говорете така! Никой нищо не ми е внушавал. Не, не е и самовнушение. Самият факт, че реших да се откажа… Опссс, щях да забравя! Отивам да се обадя по телефона, да не ме чакат на летището. Трябваше да летя за Съединените Американски Щати, за Холивуд, и вероятно личният ми самолет сега е на пистата и подгрява двигателите, но аз взех друго решение. Като се върна ще ви обясня.

Обадих се. В първия момент не ми повярваха. Помислиха, че някой измамник се обажда вместо мен. За проверка, ме попитаха за адреса и други твърде лични неща. Не беше нужно, но им изложих аргументите си. Бяха категорични, че това е най-висша форма на патриотизъм и саможертва в името на Отечеството и Народа.
Не е нужно да ви обяснявам повече. Вече сте се досетили. А и тези възгласи! Народът е изпълнил улиците и площадите и ме зове! Точно така, братя и сестри! Аз съм този. Аз съм този, който ще ви поведе с вдигната и стисната в юмрук десница, с победоносния вик: „След мен! Бог е с нас!“
Защо са ми Оскари и Нобелови награди за литература, когато моите сънародници страдат, стенат, оковани в железни окови.
Чувате ли? Чувате ли тези мощни възгласи: „Мин-до! Мин-до!…“
Отворете прозореца! Те ме викат. Искат да ме видят. Да сляза долу при тях и да ги поведа. И аз искам…

***
Утрото е студено. Поривист вятър извива снежни вихрушки и свисти в оголените корони на дърветата. После временно притихва, проехтява пукот на мразобойна и от клоните на букачките, с шум на смачкани сухи листа, се посипва ситен сняг и пелена забулва пейзажа.
Махала Миндовци е сгушена в гънките на предпланината Черни връх. Разположена е срещу най-високите части на Стара планина. От тук се виждат заоблените, покрити със сняг била и озъбените скалисти хребети на Габровския и Троянския Балкан.
Повечето къщи в това забравено от Бога място отдавна са запустели. Покривите и зидовете – порутени, градините – обрасли.
Но в една от тях има живот. Коминът пуши, а в южната стая свети лампа.
Странно само защо прозорецът ѝ е широко отворен, а крилата му се блъскат в стените и глухо потракват?!

***
Партийният кабинет е тъмен, осветлението – изключено.
Приближава се до прозореца, с два пръста внимателно разтваря щорите и плахо надниква навън. Уплашен се отдръпва. Поколебава се – не е нужно, но спуска дебелите плюшени завеси и в стаята става още по-мрачно. Въпреки това, скандиранията на хората отвън продължават да се чуват все така силно. Кънтят в ушите му, бият в слепоочията… Облива го студена пот. Усеща се, че целият трепери и за успокоение или за що, започва, като диригент, да прикляква, да размахва ръце в такт и отначало тихо, а след това все по-възторжено, да повтаря заедно с тях:
– Ма-фи-я! Ма-фи-я…