автор: Samanda

Нали няма да ме намразиш?
Никога?!
Ама никога?!
Нали всеки път ще прощаваш
всяка щуротия моя?
Примерно,
сутрин в три без пет
да те будя
с целувка - милувка.
Да рисувам по челото ти
с устни топли,
кадифени
хвърчила безчет
и да политаме
в синините с теб със тях ?

Нали няма да ме отпъдиш
от сърцето си никога?
Ама никога?!
Нали само ти ще броиш
луничките по гърба ми
до полуда?
Нали само ти
с брадата си неокосена
ще рисуваш теменужки и рози
по раменете ми крехки,
призрачни?
Нали никога не ще спиш
и сънуваш,
обърнат с гръб към мене?

Някога,
някога сбъдне ли се мечта,
Магията защо ли отлита?
Птица не заключваш в клетка,
знам,
но аз искам да ме заключиш
в душата своя – свободата е там!

Прощавам се с крилете си
без колебание – грам.
А дали ще намеря там Рая?
О, не!
Да горя от обич в Ада,
маѝ това ми е съдба и мисия.
Но не съм била
и няма да бъда никога,
ама никога няма да съм Месия.

Оставам си жена – тук и сега.
Простосмъртна и грешна.
Но... няма да има нужда Бог
да опрощава греховете ми,
ако ти хвърлиш оня ключ
във водите на Атлантика.

Samanda