автор: contristo

Като го убиха обаче, той взе, че оживя и възкръсна. И действително и преди са се случвали такива чудеса, и се забравят обикновено за седмица. Все имаше някой недоубит дето след 2-3 дни вземе, че оживее, но кой да ти обръща внимание на глупости всякакви. Неговото оживяване, обаче, се запамети сериозно и вовеки.
Защото четиридесет дни след като възкръсна се криеше от властите, и държеше всички негови близки и последователи в някакво състояние на шизоиден ужас: как така е жив, колко страдаха по смъртта му, къде е, той ли е, прави ли се на него? Появиха се различни проповедници, които прогласяваха избавление в негово име и всички разказваха как на 40-тия ден след смъртта си се възнесъл пред погледите на стотици или дори хиляди свои последователи, само и само да им покажа че чудото беше истина, че и той беше истина, че и Бог беше истина, и че написаното в книгите беше истина. Десет дни по-късно пак се върнал при учениците си, но този път във формата на дух, да им даде да говорят на много различни езици и да ги пусне да проповядват благата вест, благовестието на живота, живота вода, храната духовна, от която като ядеш не огладняваш и като пиеш не ожадняваш, която ти дава живот вечен.
Вярно е, че много хора го видяха. Някои от тях го видяха как се възнесе, други бяха далече и не го бяха видяли, но повярваха на ония, които го видяха, и сякаш и те го бяха видяли. Други даже на бяха там, но лъгаха, че сякаш са били, за да не изтърват от идващата слава. И се разпространиха из мперията на окупаторите след въстанието. Изселиха ги всичките навсякъде из империята и там проповядваха. Бяха кротки и смирени, но и разполагаха с много имоти, които управляваха в общност. И станаха опасни за империята. Най-опасни бяха, че не почитаха имперските идоли и не им се кланяха, и не признаваха императора за бог, а само почитаха някакъв въображаем невидим Бог и неговия син и техния дух. Гонеха и ги избиваха по стадионите, хвърляха ги на диви зверове, пускаха ги на лъвове, потапяха ги в ледени реки и езера, продаваха ги за роби, но те ставаха все повече и повече, докато накрая не превзеха и централната власт.
И тогава решиха да създадат идеалната държава, по подобие на царството небесно, както им бяха обещали философите и пророците, с върховен владетел Бог и дясно седящия негов син, и техен миропомазаник на земята – императора, в съответствие със законите и догмите на църквата, която нарекоха тяло на сина. Сина на Богородица.
Оттам насетне нещата се изкривиха, но да ти кажа приятелю за майка му Богородица. След като го убиха, тя остана с един от учениците му. Като тръгнаха из земята да проповядват, към ученика и майката се заспускаха много вярващи, които търсеха изцеление, а майка му само седеше на едно място и гледаше край себе си в една точка, в една картина, която един друг от учениците беше нарисувал, на младо момиче с дете на ръце. Само тази картина гледаше и не продумваше, и не поглеждаше никого. Всеки ден имаше повече от километър вярващи, които плащаха и чакаха да могат да я видят. Нейното присъствие правеше Словото на сина й да беше Истина. И дори да не говореше с хората, тези които накрая успяваха да влязат при нея, сякаш чуваха тих клас да им говори вътрешно и успокоително: вярвай, не бой се, имай само страх от Бога, това е истинската благодат, от друго не се бой, не се бой и вярвай.
Картината доби популярност сред хората, започнаха да я прерисуват и да я продават, и обясняваха: ето това е тя, богинята-майка, държи Младенеца и го сочи. И хората, които се взираха в нея сякаш чуваха същия този тих глас да им шепне вътрешно: ще стане така както вярваш, но не по твои заслуги, а по милост Божия, и ако не стане, то благодари на Бога, и се радвай, че не е станало. И други успокоителни слова, които капеха като балсам върху душата и успокояваха сърцата на молещите се.
Изморих се да си спомням. Тегне много. Искам да го забравя, но не мога. Колкото повече забравям, толкова повече си спомням. Не знам кой ден сме, но как Богородица седи и гледа мълчаливо иконата си го спомням ясно и до последния детайл: умората в очите, тишината в стаята, отражението на прашинките във въздуха под падащия лъч, пламъка в кандилото, миризмата на тамян, и тази безкрайна неподвижност на всемира. Нямаше време, нямаше пространство, не е имало никога нищо, и нямаше и никога нищо да има. Това което стана не беше станало и това което не се беше никога случвало се случи. Това, което видяха всички не го беше видял никой, а това което никой не видя, видяха всички.

Само че бабата циганка беше вече много стара. Много. И последните няколко години откакто и взеха детето бе остаряла още. Стана от иконата, духна в кандилото, изви се нишка дим, взе бялата покривка и покри иконата и кандилото в иконостаса, нарами една торба с половин хляб, една ябълка, 2 глави лук, буца сирене и шише ракия, излезе и затвори вратата без да я заключва. На портата имаше подпряна тояга, взе я, прекръсти се и тръгна към задокеана.
Селото изгасна и умря. През счупените прозорци на училището знамената бяха станали на сиви парцали, портретите на героите и иконата на просветителите бяха избледнели и се валяха по дървените подове, които гниеха под разхвърляните, изпочупени и поругани столове, чинове, книги, моливи, карти, и всякакви други инструменти на знанието в безкрайна, бедънна мизерия. Никой не ги беше взел. Това щяха да намерят от тази култура извънземните пришълци след хилядолетия. Но това виждаше иконата на Богородица в молитвената стая. Бе останала да вижда и да моли Бога някой ден някой да се върне.

Мракът се отдръпна към тавана и сенките започнаха да се качват нагоре по стените. Във вагон-рестораната на влака беше настанал такъв гъст и черен, непрогледен дим, който сега се разсейваше. Бяха насядали на две съседни маси в салона продавачката, до нея възрастна жена в зелена рокля и очила, късо-подстригано момиче с татуировка на ръката и обица на носа, човек с плешиво теме, очила, мустаци и вестник, момиче с коса в плитка и кутия с бисквити, и до нея момче и момиче. И кондукторът разбира се.
- Господин Кондуктор, моля ви, - говореше възрастната жена - това момиче приказва глупости. Вие въобразявате ли си аз да съм запалила цигара? На моята възраст, моля ви се. И имайте уважение, момичето не е спряло да пуши още от преди влакът да е тръгнал! Как може! Не стига че себе си трови, ами трови и другите!
- Лъже, господин Кондуктор, - намеси се момичето. - Лъже като дърта циганка! До тука е изпушила минимум пет цигари, една от които от моите, взела ми е запалката и пие вече втора бира!
- Оставете ги, колега, - каза продавачката. - Ще проверим, ама май не са те. Някой може отвън в тоалетната до коридора да е пушил, проверете там да няма някой.
- Целият коридор, целият вагон вони! Тука всичките сте пушили! Нали ви виждам фасовете. Всичките трябва да ви глобя с по 20-так. Айде ще глобя само тебе - каза кондукторът на момичето с късата коса. – 20-так моля.
- Защо мене? Защо не е нея? Моля ви се не й вярвайте! Не вярвайте! Тя пуши най-много от всички, направо ги пали цигара от цигара!
- Ето, господин Кондуктор, плащам й глобата. – някак изведнъж се намеси бабата в зелено. – Заповядайте! Благодаря ви, разписката я дайте на момичето, няма страшно. Да, ще си ги търся от нея. Благодаря.
Кондукторът сякаш тръгна да излиза, но се спря. Продавачката стана и отиде зад бара. Извика ме:
- Добър ден! От бара нещо ще желаете ли? Защо сте полу-мокър? Ето, вземете кърпа, изсушете се.
- Добър ден. Здравейте. Може ли да ми кажете това ли е влакът за чудния свят? – попитах. Продавачката помълча и прихна да се смее. Бабата в зелено вече се превиваше от смях, човекът с вестника бе закрил чело и се смееше, а момичето и момчето се усмихваха. Най-силно се смееше момичето с бисквитите. Стана, дойде до мен, подаде ми бисквита и каза:
- Това е влакът от чудния свят за чудния свят! Ти за къде пътуваш? Тъкмо си дошъл на правилното място!
- Ами, доведе ме един магьосник през стената на гарата, той се вози отзад в една пазарска количка по релсите. Нали за чудния свят пътува влакът?
- Младеж ти за къде пътуваш? - попита кондукторът. - До крайната гара ли?
- Да, до където е влакът, - казах.
- Добре, 20-так е билетът.
- Нямам пари, обаче.
- Ето за момчето! - каза човекът с вестника и подаде на кондуктора 20.
- Ей колега, ще почерпиш. - обади се продавачката. – Изкара ей така толкова пари без нищо! Момчето разправя, че отзад за влака се вози в количка някакъв магьосник, иди направо да го глобиш и него, още да изкараш!
Кондукторът отиде да провери, а бабата в зелено каза на момичето с късата коса:
- А ти мило момиче се заборчи към мене с 20-так, да не забравиш!
- Абе яяя!!
- Хайде да влизаме обратно в купето. Младеж, - обърна се към мене. - Ти с нас ли си ще пътуваш?
- С вас, с вас, - каза продавачката. - На билета си пише. Една биричка да предложа?
- Направо една каса, - каза човекът с вестника. - И една бутилка с водка.
- Ето вземи, младеж, ги занеси. Дай ми парите от човека, и кърпата, добре, така. Айде пак заповядайте.
В купето още преди да бяхме седнали бабата каза на момичето:
- Къде го скри? Да не си го изхвърлила през прозореца!?
- Луда ли си!? Оставих го до огледалото зад тебе. Обърни се се виж колко си дърта!
- А ето го! - бабата държеше в ръце полу-загасена свита цигара-коз, която миришеше на канабис и протегна ръка към момичето за запалка. То протегна ръка за коза, а бабата извади запалка и я пъхна в ръката на момичето, подаде и коза като го задържа пред една бутилка-бонг със сламка. Момичето се отдръпна и го запали. Бабата го постави на сламката в бонга с водката вътре, и вдиша от гърлото на бутилката докато се образуваше гъст и плътен дим с аромат на късна пролет. Бабата изпи дима и каза с дълбоко дрезгав глас:
- Добре дошли във влак на желанията към чудния свят! Тъкмо преди да дойдеш бяхме започнали да пушим коз в купето и кондукторът ни спипа, та ходихме до вагон-ресторанта.
- Да, - каза момичето с бисквитите. – Бонгът е мой, водката е на господина, а момичето и жената свиваха коза. А тези тука двойката не си говорят и само си мълчат, ама и те пушиха и преди да ни прекъсне кондуктура си разказвахме истории. Аз предложих играта и им разказах за едно момче, което живее в мазе и отишло да учи в колеж с влака, като минало през стената на гарата и точно тогава дойде кондукторът и ти се появи и някак си се връзваш много добре в историята, защото сякаш аз те измислих и ти дойде!
- Нека ви разкажа и аз една история - каза човекът с вестника, и вдигна очи от кръстокловицата. - Разказва се за един много стар човек, много стар. Бил затворен в една стая с прозорец над градината и гората, и само от време на време една жена му носела храна и вода. По лавиците било пълно с книги, но е нямало кой да ги чете, защото човекът освен, че едвам виждал не можел и да чете, бил забравил как.
- Някъде май съм я чувала тази история – намеси се бабата. - Малко ми напомня на един велик североизточен писател, който в края на живота си останал затворен в имението си и пишел. Не спрял да пише до последно, даже като вече не можел да вижда и да разпознава буквите, дори тогава пишел.
В този момент по коридора към купето се приближи един изключително възрастен и достолепен господин с костюм вратовръзка, каскет и бастун, с кожена чанта.
- Извинявайте - поклони се, - свободно ли е онова място?
Дългата му коса бе вързана на опашка зад бомбето, а брадата му стигаше до корема. Веднага разпознах магьосника-клошар, само че сега се беше преобразил в някакъв възрастен човек-професор. Момичето с бисквитите плесна с ръце:
- Господине, заповядайте! Вас току-що ви измислиха, и вие се появихте!
- Ами виждате ли, неприятно е, но се опитвам да се измъкна от контролата. Може ли да седна при вас и да му кажете че съм си платил билета?
- Разбира се няма проблем! А искате ли водка, бира, цигари, трева, бисквити?
- Да, ще взема една бисквита! А има ли място за няколко найлонови плика?
И без да чака отговор човекът с брадата взе да нарежда шарени найлонови пликове по багажните рафтове докато имаше толкова пликове колкото и друг багаж в купето. Взе бутилката водка от господина, отпи и каза:
- А така, кога го дават да стигнем?
- Брех, наборчето, че и за без пари и зор дава, ха-ха! - каза бабата. - А добре дошъл! А да носиш случайно някоя баница из тези торби?
- Да! Че как! Я моля те подай торбата!
- Плика искаш да кажеш - каза момичето с късата коса и се изправи с отегчено изражение, да подаде. А от торбата заизлизаха топли пресни печени банички и шишета с айрян и боза. Настана суматоха от подаващи се ръце и примляскване и благодарствени възгласи, и дори двойката, които не си говориха се усмихваха и дъвчеха лакомо. Бабата отвори бира от касата със запалката на момичето вместо отварачка и каза:
- Време е за втори рунд! Според мен не знам каква е тази смес дето я забъркахме, но докарва хора от историите ни наяве и трябва да го променим този алгоритъм, че не останаха места в купето. Айде ти пали този път да видим какво ще ни се случи.
Момичето с късата коса запали коза в бонга и димат започна отново да се сгъстява в шишето над водката докато не обхвана цялото купе и не стана тъмно.

Задокеанският континент е едно от най-добрите места на планетата да си на 19 години и да си елитен програмист-хакер и да е вечно лято и да си вечно млад. И светът да е в краката ти. Невероятно усещане, така се чувстват помазаните, благословените, наследниците на царството небесно, най-вече когато шофират чисто-новите си спортни коли по крайбрежната магистрала и небрежно пушат.
Младият хлапак и хулиган циганин беше станал заякнал младеж и очилата му придаваха интелигентно гангстерски вид. Харесваше му да го раздава гангстер, а никой всъщност не знаеше и не можеше да каже какво работи. Уж беше програмист във фирма за игри а сякаш беше безработен, а всъщност беше хакер, двоен агент на задокеанското и предокеанското съюзни правителства. Тогава околоокеанските съюзи и имперските кралства бяха в един военен алианс. А в тези години беше и голямата битка между източните и западните хакерски сили за контрол на световния и космически информационен океан. В това време човечеството вече се даваше от пластмаса и цъфтеше навсякъде по дърветата и полетата найлон, и навред царяха катаклизми, наводнения, и пожари, но това младежа не го интересуваше. Само пичета му бяха в главата и това беше нормално.
От предишния си живот също не помнеше почти нищо. Бяха изминали едва четири години, а все едно животът му беше започнал със стъпването зад океана. Друго преди това нямаше. Почти веднага забрави бабата циганка. Даже тя май не му беше истинска баба, само го беше отгледала. И това отглеждане ли беше? В тази адска мизерия. Но дори за мизерията вече не помнеше.
Само една вечер се сепна и се събуди. Телефонът звънеше. Момичето до него се размърда, но продължи да спи. Той вдигна апарата и някакъв непознат старчески глас от другата страна на език, който беше забравил, изрече:
- Прибирай се!
Попита кой е. От другата страна отговориха:
- Аз съм, прибирай се! Няма кой да ме погребе. Умирам.
Това го разбра. Спомни си и затвори. Обля го студена пот. Легна и се събуди. Така и не разбра съвсем дали това беше сън. Среднощните светлини на небостъргачите през огромните прозорци осветяваха стаята. Бе светло и тихо и спокойно, момичето до него беше сочно, нямаше страшно, доброто щеше да победи и както винаги задокеанската велика нация щеше за пореден път да спаси света, спете спокойно деца.
А в югоизточносъюзния край на предокеана, бабата циганка щом затвори слушалката на телефона в пощенската станция в общинския център и отиде да плати разговора с една глава лук, излезе на улицата и зачака на спирката автобуса. Закара я до гарата, от там се качи на влака на държавните железници, стигна до столицата, прехвърли се на метрото, излезе на летището, промъкна се през охраната, огледа мониторите, намери полета към задокеана, нареди се на опашката с пътниците, мина през служителките и стюардите и стюардесите, седна където имаше свободно и зачака.
Прекачи се, отиде на другия терминал, след като самолетът кацна, огледа табелите и като стигна паспортната проверка подаде паспорта си: изключително стар, отпреди войната, с твърди корици и написан на пишеща машина, с черно-бяла снимка на момиче със студентска шапка, подпечатана със син печат. Граничният служител бе силно объркан, но никой досега не беше спрял дамата, та той ли щеше да го направи? Все пак тя е възрастен човек. Ами ако нещо стане? Не бива така. И бабата циганка стъпи на задокеанска територия, тръгна от летището, мина през магистралата и всички детелини, намери първия пазар, застана на ъгъла и зачака. Едно момиче посегна да й даде монета, а тя го изгледа учудено. Момичето смутено прибра монетата в чантата си и се отдалечи. Бабата извика след него, догони го пъхна ръка в торбата и извади ябълката. Предложи на момичето, то й отказа, но след няколко крачки пак се върна и подаде на бабата банкнота. Взе ябълката и си тръгна.
Бабата взе банкнотата, потърка я в забрадката си, зави зад пазара и видя пекарна, точно където кръстовището беше оживено. Хареса й, все някога можеше да мине от тука. Спазари се чрез жестове със собственика да чисти и да меси срещу храна и подслон. И всеки ден там бабата заработи и зачака. И докато работеше, чакаше и гледаше, и чистеше и чакаше ,и гледаше ,и месеше, и чакаше и гледаше.

Времето обаче в царството небесно се смята лесно - денят е там хилядолетие, а 1000 години минават в един ден. Минаваха хиляди хилядолетия и законите на небесната власт не се бяха променили. Земните закони се променят с времената, нравите и обичая, но при всички общества и при всички времена, още преди да се роди словото в умовете на хората, по умисъл свише, като част от създаването на човека, и още преди тогава, съществуваха тези неотменими закони на небесната власт. Те бяха отвъд описване. Нямаше даже нужда и смисъл да се записват, защото се знаеха от всички.
Но хилядолетия наред хората по земята бяха вярвали, че целта на човешкото съществуване е да властва и владее над земния свят, и че това беше славата, която трябваше да искат хората. Като минаваха хилядолетията, имаше велики личности, които се мислеха за богове, и жънеха слава като завоеватели, и със сила, и жестокост и коварство завладяваха земи и народи. Но славата им винаги започваше да се пропуква, докато хората не разбраха, че са живели в заблуда, и че тази слава не насища, че е преходна, лъжлива. И тогава се напълниха земите със злите бесове и народа го хванаха недъзи. Славата беше само за окупаторите, а обикновения народ го бяха унизили до такава степен, че най-долните и лицемерни хора бяха на най високи позиции.
При все че е било така винаги и че винаги така щеше да бъде, човешките души жадуваха за нещо свято, добро, и истинско, за слово което насища. И тогава проговори синът на Богородица, и каза на хората да се обичат, и че не с господството идва небесната слава, а със служба, и че не са земните закони като небесните, и че няма земна власт, която да не й е позволено да управлява свише, и както е днеска въздигната земната власт, така ако проявява високомерие или жестокост, или несправедливост, или грабеж, или насилие - ще бъде срината.
Добре де, ама много чакахме бе, много чакахме, изплакаха хората. Стотици и хиляди години чакахме, и сякаш не това беше спасението, което очаквахме. Искахме такъв, на когото земните и небесни сили да се подчиняват, който да ни поведе срещу окупаторите и да ги разбием веднъж завинаги. Какво ще ни помогне любовта? Искаме мъст, кръв, искаме пред спасителя да се разделят моретата, и да ходим по сухо към избавление, искаме да направи да вали от въздуха хляб небесен, и да ядем, и да се насищаме.
И тогава взе да им показва и чудеса, и му се подчиняваха и земните, и небесните сили, и всичката материя беше като глина в ръцете му, и каквото да си помислише на часа се сбъдваше пред него. Е добре де, как може този ако пожелае ще срине цялата окупаторска империя, а как не го е срам да ги ни баламосва с глупости? Защо изцелява сакати и прокажени, защо възкресява мъртви? Защо гони демони и бесове? Ние искаме слава, земна слава, убийте го! Убийте го! Смърт, смърт! И накараха окупаторите да го убият, защото уж бутал централната власт, а той всичко това го изтърпя, и оживя, че и се възнесе.
Болно ми да пиша за тези неща. След себе си остави само болка този човек. В сърцата болка. Да, и радост, и благодат, но и болка огромна и непоносима. Болка, която с ума си притъпяваме, но е там и боли. Това болезнено усещане при сблъсъка със святото и съвършеното. Толкова много го обичаха всичките му последователи и ученици, и ги болеше много. И хора, които никога не го бяха виждали го обикнаха като слушаха от други изречени думите му, защото словото беше това което беше извечно, изначално, и което беше Истина.
От тогава тръгна и началото на човешкия отдел на небесната администрация. Защото както има имперска администрация тук долу, така има и небесна администрация там горе, и както има администрация там горе, с чиновници и служители, така има и чиновници и служители на небесната администрация тук долу. И както има министерства и ведомства тук долу, така има и министерства, и ведомства там горе. И както и служителите са подредени по чин тук долу, така са подредени по чин там горе.
Не разбирам какво пиша. Гладен съм. Жената с храната не знам откога не е идвала, но поднасът ми е празен. В каната има още малко вода, но нито помня откога е там, нито кога съм пил от нея за последно. Знам че не съм жаден, или съм забравил, че съм жаден, не помня. Страх ме е от смъртта. Наближава или винаги е наоколо. Студено ми е.

- Невъзможно! Според мен няма как двама души да се обичат освен ако понякога не се понамразват малко. Ето виж това момче и момиче, там дето са седнали, не са дума проговорили. - бабата в зелено се опитваше да включи и двойката в разговора. Момичето с късата коса я прекъсна:
- Може да са чужденци?
- Да, но виж как присъстват, все едно, че ни разбират, а и пушеха с нас. Хич да не е. - Момичето се усмихна, вдигна очи, момчето до нея също се усмихваше. Погледите им се срещната усмихнати, но веднага и двамата се отдръпнаха намръщени.
- Ето, любов, това е...
- А ти омъжена ли си - попита бабата момичето с късата коса, - че толкова знаеш за любовта?
- Ха-ха, не започвайте с личните въпроси млада госпожице, че и вие ми се струвате вече мома за женене!
Вместо да се разсърди, момичето се усмихна и си дръпна от коза. Другото момиче с бисквитите (тя вече отдавна нямаше бисквити) беше вече прихнала да се хили, а момчето и момичето пак се усмихваха. Мъжът редуваше кръстословицата и судокуто и отпиваше от водката, а дядото с брадата беше изпаднал в медитативна поза, с бастуна и кожената чанта в ръце. Сигурно се притесняваше дали количката му се тегли по релсите или някой е успял да я открадне по трасето.
- А много ми е интересно - обърна се бабата към момичето с късата коса, - защо пък такава силна фигура се оказа тази баба циганка? Много ми хареса в твоята история и даже знам за нея.
- Да, защото и ти си баба, ха-ха!
- Сега, на образи ли ще се обиждаме? Пожелавам ти и ти да станеш един ден.
- Да ей така в зелено като тебе ще се облека. А този апокрифен благовестителски текст сигурно от тайните архиви в църковната столица си го изровила.
- Надявам се стана ясно досега, че всичко се случва в главата на възрастния човек. - рече мъжът и отпи от отводката, а магьосникът отвори очи:
- А? За какво става въпрос? Стигнахме ли? С билет съм, питайте хората тука!
- Аз ще отида до вагон-ресторанта за бисквити, някой нещо иска ли?
- Не, мерси - рече бабата в зелено. – Младеж, - обърна се към мене. - Подай още една биричка, отвори и ти една. А така. Подай и на каката, ха-ха, щях да кажа леличката, но се спрях.
- Извинете, - казах - ама аз съм магьосник, мога да дишам под вода и да чета мисли. Подозирам че господинът с брадата също е магьосник, а вие не сте ли също?
- Хаха, не, моето момче. Но и ти не си магьосник. Ти си с друга роля, в твоите мисли се случват тези неща, ти сънуваш всичко това. Може би това не си разбрал, погледни си ръцете – сънуваш.
- Е не, толкова ли ловко искате да ме заблудите че сънувам?
- Да, и после ще те накара да се метнеш прец прозореца, не вярвай! - каза ми късото момиче. - Лъже като дърта циганка!
- Дааа, като бабата циганка в твоята история, която ей така стана един ден и замина за задокеана и никой не я спря!
- И тебе никой няма да те спре, ще ги е страх да не ги изядеш!
- Ха-ха или да извикам бабата циганка да им направи по една черна магия, да ги прокълне! - рече бабата. - Аз знам обаче за тази баба, тя не му беше баба на детето, а майка му и баща му й го оставиха и отидоха да работят някъде в чужбината, та тя трябваше да се грижа за него. Почти нямаше вече останали хора в селото и трябваше да го дадат на нея, а тя от малко го хранеше само със сух хляб и вода и нищо друго. Не се грижеше за него и му дала пълна свобода. А той обикалял из полетата и горите, и селата, и планините, и долините, и само понякога се прибираше, заварваше своята част от колибата както я беше оставил. Още на 5 години бил като изчезнал за няколко месеца, а бабата циганка нищо не казвала. Само гледала иконата на Богородица. Като беше там му слагаше хляб и вода, и го оставяше да прави каквото си иска. Като трябваше да тръгне на училище го остави на пазача, а той му показа компютрите и го пусна там да седи по цял ден.
- Е откъде накъде се месиш в моята история? - обади се момичето. - Не стига, че ми крадеш историята, ами я разказваш вместо мен!
- Чакай да чуем младежът какво ще ни разкаже! – обърна се пак към мене бабата.
- Ами, понякога сънувам, че се спускат от тавана сенки и обхващат цялата стая, и идват към мен да ме вземат. Спомних си за едно момиче, изключително красиво и елегантно, младо, на 19 години, с тъмно-кехлибарени очи и маслинена кожа, студентка в елитен университет в столицата на предокеанския съюз. Говореше и трите основни съюзни езика и изнасяше концерти на цигулка в дипломатическите среди. Возеше се с такси от апартамента си на централна улица към операта и телефонът й позвъни. Беше момчето циганин от задокеана:

- Сънувах бабата циганка. На пари е!
- Брех, така ли? Аз отдавна не съм сънувала нашите. Оставих ги в старчески дом, не съм им се обаждала, не съм ги виждала. Идва ли ти се насам?
- Хем не, хем да. Май трябва да се върнем поне за малко?
- Никой не иска нищо от нас. Нека си траем! Имам сега концерт. Ако искаш да се върнем ще дойда, но засега ти викам да си стоиш зад океана. Добре сме.
- Другият как е?
- Спортува гимнастика, голяма олимпийска надежда. Беше тук на състезание, взе медали.
- А даскалката, пазачът, и чистачката?
- Пенсионери са, живеят в общежитие в общинския център, живеят от пенсия до пенсия и си броят стотинките.
- Това всичко се случи много отдавна, по дяволите, преди хилядолетия, а са минали само четири години!

- В царството небесно един ден е 1000 години, а 1000 години са един ден, - обади се пак бабата в зелено. - И сега знаем и момичето какво прави, че и другите съселяни.
- Да, нали ви казвам, че съм магьосник, и чета мисли, и дишам под вода!
- Ха-ха, момче, стига с това „магьосник“, че да не ти казвам, че си си най-обикновен наркоман. Хаха, магьосник, а тръгнал с държавните железници по маршрута от столицата към пристанището, по подпланинската линия, последното купе преди вагон-ресторанта. Събуди се, момче, ела в действителността, ха-ха! - рече бабата в зелено, отвори още една зелена бира, и си дръпна още една дълбока дръпка от канабиса в бонга. Момичето с късата коса я изгледа нетърпеливо. Човекът с вестника пак се обади:
- Надявам се не ставам банален вече, но нали ви казвам, че това всичко го сънува възрастният човек, или по-точно не го сънува, а го пише, защото ако спре да пише трябва да се върне в действителността, а тя е твърде болезнена. Нашият млад гостенин и възрастният мъж с брада са образи на този човек. - и отново отпи от водката.
- Ако правилно ти следя мисълта, колега, и ние сме халюцинации в мозъка на това момче, а той всъщност е старец, а ние сме лирически герой в неговото повествование? – попита бабата - Дори и така да е, а ако слушаме древно островните философи, и югоизточните древни писания, най-вероятно е точно така. Но ние от момента, в който ни напишат, заживяваме собствен живот в съзнанието на четящите, и там пишещият или сънуващият няма достъп, защото човек възприема от написаното, това каквото сам реши.
Хвана ме яд и исках да докажа, че наистина съм магьосник, посегнах да отворя прозореца на купето с мисълта си, но нищо не се случи. Момичето, което се сърдеше на момчето стана и отвори. Бабата в зелено каза:
- Проработи, браво, ха-ха! Нека сега като можеш да четеш мисли, кажи какво си мислят момчето и момичето?
- Мислят си, че много се обичат, и че не могат един без друг, а вече не помнят за какво се сърдят. Забравили са кой е виновен и дали въобще за вина е въпросът, но никой не смее да направи първата крачка и да се извини. - Момчето и момичето погледнаха през прозореца. - Ако един отвори уста и нададе глас, в другия се насъбира вълна от гняв.
- Ех, любов, любов. – рече бабата.
- Е това не е нормално! – казах ядосано.
- Малък си и не знаеш, но точно това е нормално! Не става само с цветя и рози, трябва от време на време и малко горчивина за баланс. Как ще караме само на еуфория, не става.
- Ти чуваш ли се какво говориш? – каза й късокосото момиче, - Не й вярвай! Любовта, истинската, като тази от приказките, я има. Не спирай да вярваш в нея! Ако може за някой, то може за всички.
- Айде, айде, успокой се, вземи бонга. – каза бабата и подаде канабиса на момичето, докато отпиваше от бирата си.
Обърках се вече какво се случва. Толкова много исках да мина отвъд стената, а първо попаднах на магьосник под водата, при това клошар, после в купето на влака с някакви откачалки, наркомани и алкохолици, и не е възможно това да е било мястото към което толкова да се стремях! Вярно, че беше весело и далеч по-добре от пълната скръб в центъра на империята, но не беше, като че ли това, което очаквах. И никой не ми казваше къде отиваме, освен, че е към пристанището, по планинската линия на държавните железници, в бърз влак, предпоследен вагон, последно купе преди вагон-ресторанта. Не беше особено луксозно, но не беше и много мизерно. Момичето влезе с нова кутия бисквити и предложи на всички. Някой отвори още една бира, дядото медитираше, а човекът препрочиташе хороскопа.
От друга страна не ми беше съвсем зле сред тези хора. Разказваха интересни истории, но бирата и тревата ми завиха главата и ми се доспа. Затворих очи и веднага засънувах. Знаех, че сънувам, но и знаех, че съм буден. Бях в кино. Гледах филм, сам бях в целия салон. Във филма - момче и момиче стоят на висок планински връх и момчето казва на момичето:

- Нататъка, мое малко ескимосче, докъдето и да ти стигат очите се простира нашето велико северно кралство, чак докъдето изгрява слънцето над великия океан. Толкова е голяма земята ни, щото да изгрее от единия до другия й край му отнема 4 часа. И чак до падащата вода на юг, където се превръща в облак от голям шум, и откъдето нататък са бледоликите. Също и зад нас, накъдето залязва слънцето, за да изгрее над земята на светлокосите, чак до черното и бялото морета където са земите на предците ни. Но дотам човек трябва да язди на шейна зиме 62 дни, при хубаво време и добре обучен впряг хъскита.
Над кралството ни управлява кралицата, много добра възрастна женица, стига да не я ядосаш, защото ще ти прати армия да те пороби без да й мигне окото, чак от центъра на империята, а тя се намира на остров на другата страна на океана от който изгрява слънцето. От там да изгрее му трябват още пет часа, но над нейната империя с многото й кралства, слънцето никога не залязва, малко ескимосче. Толкова е голяма и щедра земята ни. Но Бог наказа хората, защото бяха непредпазливи и замърсиха след себе си, и позволи да ядем пластмаса. Но слава Богу, в нашето велико северно кралство пластмасата е малко. Тук държим на чистотата, защото уважаваме земите на голямата бяла мечка, и на сивия лос, и на зъбатия бобър, и на приказливата видра, и на бодрия елен, и на многото лисици и вълци, и горски мечки.
Каква велика земя е това малко ескимосче и цялата е наша!

- Младеж, събуди се бе! - сръчка ме бабата. - Дръпни си да се освежиш. Вземи биричка!
- Не, благодаря, замаях се.
Мълчаливото момче стана и отново отвори прозореца. Не бях сигурен вече кой съм и къде отиваме, нито кое беше лъжа или кое – истина. На моменти ми се струваше, че халюцинирам, а в следващия момент всичко бе абсолютно нормално и реално, и истинско. Дощя ми се да направя някаква магия, за да предизвикам ситуацията, но на ума ми съвсем не идва каква. Решавам да вляза в мислите на момчето и момичето, да разбера защо са скарани, тъй като преди малко говорих наизуст, но се сещам, че е забранено. Децата трябва да се научат на това някъде около 5 годишни. Налага им се да разберат, че това, което се случва в техните мисли не се случва и в мислите на другия.
Тоест по необходимост децата се научават като малки да не мислят каквото мислят и другите и да не си четат един на друг мислите. Тази негласна договореност между всички хора, обаче, била доста нелека за изпълнение, тъй като хората така или иначе имали способността да си четат мислите и отгатват интересите. Но това умение се развивало също толкова добре, колкото и умението да се преструваме наистина искрено и откровено на незнаещи и неможещи да си четат мислите. Но фактът остава, че всички горе-долу знаят за всички всичко, и съответно се преструват, че не знаят, защото така са научени, и така е прието.
Затова решавам да не влизам в мислите им, а да се опитам да си спомня накъде отивам. Може би бях тръгнал за пристанището, сигурно там се намираха моите хора. Щеше може би да е много приятно да ги видя, но как щях да ги разпозная. Дали щах да ме чакат с табелка? Едва ли... Аха, сетих се, спомних си! От там трябваше да взема автобус, как можах да забравя! И автобусът щеше да ме докара докъдето трябваше да стигна. Зарадвах се много на това, че нещо съм си спомнил и погледнах момчето до прозореца. Той веднага стана и затвори. Момичето гледаше навън и не помръдваше. Влакът спря на някаква гара и мъжът с вестника и водката извади лула и излезе да пуши. Бабата в зелено каза:
- Брех, и лула си има човекът, а ние се мъчим да свиваме, ха-ха!
Момичето с бисквитите слушаше музика и хрупаше доволно. Сетих се, че също имам слушалки. Сложих ги и заслушах задокеанското радио. Имаше нови пробиви в информационната инфраструктура и този път вражеските бойни хакери бяха повредили светофарите на някакъв оживен град и бяха станали стотици катастрофи с десетки загинали, заради сложната сигнална система на града.

Слушаше радиото и си мислеше как въобще е възможно да го допуснем отново. Гледаше пред себе си пете монитора, описващи огромен полукръг около лицето му и от време на време слагаше очила с някакви прозрачни екрани вместо стъкла, раздаваше гласови команди, и пишеше по три клавиатури едновременно. Отделно проверяваше през пет секунди всеки от двата телефона до мишката. През стъклото на прозореца се виждаха небостъргачите, а по телевизията емисията показваше катастрофите в града. По слушалката чуваше и другите бойни хакери от отряда: всеки търсеше по всички канали каквато и да беше информационна следа от врага.
Можеше инцидентът да беше и случайност, но в страната вече се случваха твърде много случайности – пътища, болници, електроцентрали, какво ли още можеше да се случи. Никой нямаше представа колко сателити кръжаха, всеки имаше и беше вързан постоянно за поне на две устройства, и всичко се знаеше за всеки. Беше някаква страшна хаотична какафония и отдавна нямаше вече значение дали нещо е истина или не. Просто никой не го интересуваше. Бе пълно със саботажи и дезинформация, а военизирани групи за противодействие от страна на алианса се бореха с невидим враг, само че алиансът на империята и съюзите не го биваше съвсем в защитата. Затова разчитаха на мозъци от източните пред-океански съюзни държави, но те упорито не ги даваха – бяха им кът.
Нашето момче беше изключение и го пазеха много, като не даваха косъм да му падне главата. Днес обаче и нещо друго не му даваше мира. Струваше му се, че по-рано през деня докато вървеше по булеварда с черни очила и слушалки, беше видял бабата в отражението на един магазин-пекарна. Обърна се да види, но нямаше никого. Беше се пак обадил на момичето в центъра на предокеанския съюз. Тя беше пак на рецитал в дипломатическия клуб на съюзните държави и не можаха да говорят много.
Погледна списъка си с приятелки от социалните мрежи, писа на няколко, и докато обикаляше с автомобила да ги посети, чу по радиото за инцидента и сега нищо друго не го интересуваше. Бабата циганка щеше да почака. А тя го беше видяла и се скри, защото щом беше минал веднъж, щеше да мине пак. Засега нямаше къде да бърза. Научи се да праща пари на даскалката, пазача и чистачката. Работата и беше добра, и квартира във входа имаше, даваха й да чисти, а беше кооперация от преди войната, красива и висока сграда, наблизо беше големия природен парк, всичко беше добре.
Веднъж една възрастна жена мина покрай пекарната, позна я по вида и и рече на нейния език:
- Ела ми на гости, близо съм, ще ми гледаш на кафе, ще си ги платя!
Бабата отиде, гледа й, и й каза с подробности всичко - жената беше пенсионерка, компютърен инженер, имаше синове и внуци в северното кралство, но бе дошла при бледоликите в задокеанския съюз, че при тях беше по-евтино.
- Брех, всичко ми позна! А аз да те питам кого чакаш да видиш? Всеки ден поглеждаш на улицата. Като идвам да си взема баничка и познавам коя ти си правила, на вкус е като от детството ми. Брех, викам си, това да не е нашенска циганка, и ето!
- Търся един храненик, голям човек стана тука за 4 години. Баща му го търси, трябва да се връща. Те не са ми рода, ама няма кой.
- И видя ли го?
- Да на същата улица оня ден.
- Охоо чакай, на ъгъла има камера, момент да се вържа. – рече бабата инженер и седна зад компютъра. - А ето, и на другия ъгъл има. Аз по мониторите така следя, на север внуците, гледам ги по другите камери, понякога говорим и по видеофона. Сега ще ти пусна камерата на запис, ускорено, да ги видиш по улиците и да го познаем.
Бабата-циганка се взря и го разпозна след секунди. Бабата инженер увеличи снимката му и веднага го намериха във всички социални мрежи - беше страшната звезда, живееше презокеанската мечта, скъпите коли, часовници, жени, плажове, барове, фитнеси, работи.
- Ей браво бе, - каза бабата-инженер - И с какво се занимава?
- Като го взеха казаха, че с компютри нещо за военните.
- Аха, колега значи. Чакай да видим от тази снимка улицата, май не е далече от тука. Това трява да е от тях, това са сградите през прозореца, да, там е! Айде да тръгваме! – жената посегна към ролатора си, и каза – Имам една резервна електрическа количка, давай да се мятаме по тротоара и да тръгваме при него!
Бабата циганка видя на лавицата икона на Богородица:
- Не сега, - прошепна й образът. – Рано е още, изчакай, потърпи. – и заглъхна.
- После, дай първо да помислим. Има време.
- Какво време има, няма време, отиваме и му казваш каквото има да му кажеш. Утре може да не си жива! Добре, може и да му напишеш оттука съобщение. Ама чакай, трябва да ти направя потребителски профил, момент. Не, стой! Сетих се! Така ще го заходим, че да има най-голям ефект, знам какво ще направим!

- Навсякъде баби бе братче – каза късокосото момиче с раздразнение – Тази баба програмистка откъде я измисли?
- Не съм си я измисляля бе момиче, тя си беше там. И аз съм я чувала тази история, даже бабата инженер ми я е разказвала. Нека сме наясно с истината.
- Не е възможно тя да ти я е разказвала, защото такава баба няма. А знаеш ли как знам, че я няма? Защото и баба циганка няма! А как знам, че няма? Защото аз съм я измислила, плод е на въображението ми, разбра ли? Недей да лъжеш!
- А аз ти казвам, че същата тази история, която ти ми я разказваш, ми я разказваше една баба инженер, наша сънародничка от задокеана. Същата история, кажи ми, каква е вероятността?
- Сто процента! – обади се момичето с бисквитите и си свали слушалките.
- Минимум, - каза човекът с вестника, който пак решаваше кръстословица.
Момичето с бисквитите продължи:
- Както ви разказвах за момчето с магьосника, и се появиха тези двамата – посочи мен и медитиращия брадат дядо.
- Ох да, гратисчиите за чудния свят! – рече бабата.
- Да, колко е чудесно, че като разказваме нещо, и то се сбъдва!
- Извинявайте, - обади се пак човекът с вестника – може би ставам вече банален, но нали разбрахте, че всичко това го сънува възрастният човек, затворен в стаята си, над градината до гората, и го записва. Няма нищо странно в съваденията. – Човекът си намести очилата и сгъна вестника:
- Нас всички ни сънува някой, и ни чете, ехееей, така и пише в източната философия. Нещо за душата и това, което тя изписва след себе си в общия сън. Един вид колективна халюцинация. И за да се поддържа халюцинацията, като малки децата се научават да не четат мисли, и да не гледат в бъдещето и в миналото. Или по-точно се научават да се държат все едно не знаят, до такава степен, че дори изтласкват тези знания от осъзнатото на неосъзнатото ниво на мисълта си. И затова замислете се как едно коте познава света. Или едно кутре? То знае кой е бил тук, кога, какво е ял, и всякакви други неща. Е малките деца по-малко ли ще знаят от котетата и кутретата? Напротив! И за животните и за хората е много лесно да съсредоточат вниманието си, съобразявайке се с цяата картина, както фактологическа, така и емоционална. Защото спомените за емоциите ни извикват образи в съзнанието, или звукови образи, но във всички случаи елементи с емоционален оттенък!
- Да, - каза бабата. – Е този младеж ни сънува. Надрусал се е, и ние сме му халюцинации.
- Недейте така, нали влакът е за пристанището? На правилното място съм, спомних си.
- Ааа, спомни си! Ами я си представи, че не е за натам? Тогава какво? – засмя се бабата. В този момент мина кондукторът:
- Непроверени?
- Няма! – събуди се дядото.
- Е как няма, а точно ти се обади. Теб не съм те проверил.
- Как, моля ви се, не помните ли, че ви дадох пенсионерската си карта и не я приехте, защото там съм без брада. Но картата си е валидна! Обаче пък сега и портфейлът ми го няма, някъде се загуби из багажа, - разрови се в кожената чанта - Не ме карайте да го търся, възрастен човек съм. А на картата бях без брада, защото от доста време съм пенсионер, и пуснах брада, за да пестя от бръснар, и така...
Кондукторът се замисли объркан.
- Така беше! – намеси се бабата.
- Извинете, нали това е влакът за пристанището, по под-планинската линия? – попитах.
- Ето го и другият гратисчия. Дядка, ще трябва и тебе да те глобя. 20-так!
- Усмихнете се, господин кондуктор, оставете хората, нека само този път. Искате ли бисквита?
- Извинете, този ли е влакът за пристанището, по под-планинската линия? Кога ще стигнем? Далече ли е още?
- Далече е. И пак сте пушили. Какви са тези празни бутилки тука? Как може възрастни хора така да консумират алкохол на публично мято, пред младежта, не ви ли е срам! Още малко и ще трябва да ви сваля от влака.
- Но г-н кондуктор. Не ми отнемайте югоизточнозадокеано-съюзнодържавната свобода да пия бира във влака. Не искаме да ставаме съвсем като западносъюзните си събратя, нали? Не бива! – рече бабата умолително.
- Г-жо, още 20-так за господина с брадата да ви се намират?
- Моля ви, имайте сърце!
- Не ви се намират май.
- Ама не помните ли пенсионерската карта? – продължаваше да се защитава дядото.
- Абе ти на маймуна ли ме правиш?!
- Ееее, защо с лошо! – рече късокосото момиче.
- Господине, не се плашете. Вас възрастният човек ви сънува. – каза господинът с вестника.
Дядото наистина се беше направил на заспал. Кондукторът тръгна към вагон-ресторанта и направи жест, че ей сега ще се върне. Дядото полу-отвори очи, ококори се, изправи се, взе бастуна, остави кожената чанта на седалката, и прибързано каза:
- Аз ей сега ще се върна. – и сигурно отиде да нагледа количката по релсите.
- Отивам за бисквити, искате ли нещо? – каза момичето.
Сложих си слушалките и заслушах класическа музика, менует, соло цигулка.