автор: contristo

Да тръгнеш с множеството е правото на силния, но да застанеш на страната на слабите е силата на правия. Така си мислеше администраторът, докато заобикаляше дълбоките кални локви в търсене на камък или по-твърда земя, а крачолите му бяха кални до колене. Порутените къщи в селската махала бяха притихнали, а учителката която вървеше с него обута в сиви гумени ботуши посочи дъсчената порта в края на улицата. Жената беше леко пребледняла и гледаше пред себе си със страх и отегчение.
Първо я беше невероятно яд на този зъл човек, който под някакво самовнушение бе не по-малко овластен от образователен инспектор или министерски пратеник, та успяваше да придаде това усещане и на нея, тъй щото я распектираше със страх: дали ще си загуби работата, дали ще се изложи, кой ще я назначи после, при това пет години преди пенсия, но каквото и да е. Ами, помисли си жената, ако ядоса хората при които отиваха и те обвинят затова нея и той след като си тръгне, те й се нахвърлят - кой ще я спаси и отърве? В този момент злият демон придоби вид на благ защитник и й каза:
- Вие нали сте от администрацията?
Жената се спря, да може да изтълкува правилно въпроса.
- Да, от училищната администрация съм.
- Детето има правото да получи задължително образование по закон и конституция и Вие съблюдавате това да стане, нали?
Добре де, ако това диво създание в бараката отсреща можеше да се нарече дете, този зъл 15-годишен бандит. Но жената запази самообладание като един пребледнял и притеснен за работата и здравето си администратор, и отговори:
- На момчето му остава още една година до навършване на непълнолетие и ще попада извън грижите на училищната администрация.
Мъжът се огледа и продължи към вратата. Преди да почука погледна пак учителката и й каза:
- Все пак над училищната администрация е общинската, над вея е държавната, над тях е съюзната, после на военния алианс и на империята, а над всички тях е небесната администрация. Вие там нямате ли служба?
Къде я прати този човек. Да не би да намекна, че след като всичките тези административни власти са се отказали да осигурят на момчето правото на задължително образование, то небесната администрация съблюдава това да се случи? Но да беше получавала договор за служба в небесната администрация, жената нямаше спомен, нито да беше плащала административни осигуровки. Замисли се и за колегите си: може би пазачът в училището беше небесен администратор, много добър човек, любимец на всички ученици и не едно и две деца беше върнал към училището през годините. И чистачката беше изключително набожна жена, вършеше си съвестно работата и се молеше често. А тя, даскалката, беше ли направила опит да задържи децата в училището? Беше ли изпратила задължителните уведомления до инспектората? Беше ли контролирала родителите? Но така не става, тя знаеше много добре, че единственият начин да се разпръсне знанието в умовете на учениците е като мине през сърцата им, като слънце. Това беше и нейната работа, обаче, но само когато сърцата бяха вече отворени към знанието. Ако бяха затворени и студени за светлината и просветата, нейният труд беше на празен. А тя продължаваше да го прави за тези за които си струваше и тези които искаха. После те би трябвало да поемат административната и небесна отговорност да се грижат за другите, които не знаеха как, и да отворят сърцата им към доброто и знанието. Но за какво въобще говорим. Училище отдавна имаше само на хартия.
- Не, - жената потропа на вратата. - Не членувам в небесната администрация, нито в държавната, и в партията не съм членувала, и никъде не членувам.
Вратата се отвори и възрастна циганка с недоверчиво изражение им каза:
- Няма го. - и затвори. Явно се беше приготвила за сън, и колибата притихна останаха само тишина и капки дъжд във вечерния късно-есенен сумрак.
Обратно в заместник-директорката стая на училището даскалката го попита:
- Вие ли управлявате ведомствата?
- Аз съм. Какво ви е нужно?
- Къде са ми психолозите, логопедите, треньорите, учителите по компютри, храната за обяд на децата? Тук сме само аз, чистачката и пазачът. Сградата е училище, читалище и кметство. Имаме и молитвена стая. Всичко е тук: деловодство, архив, свидетелства, регистри. Трима са учениците тази година а догодина очакваме и тях да ги няма. Затваряме читалището, затваряме училището, преместваме книжата в общинския архив, и закриваме селото. Тук повече държава няма да има и ведомствата няма да има за какво да стъпват. После идва смъртта, а с нея и забравата. По дворовете ще останат само тръни и купчини камъни, и няма да има живи, за да оплакват умрелите. Така че идвате точно в последните дни.
Зад жената висяха портретите на националните герои и икона на светите просветители. В ъгъла на стаята висеше националното знаме, знамето на съюза, и знамето на училището. Тук все пак и все още имаше държава. Стоеше точно срещу него и попита:
- Къде са децата?
- Аз ви питам къде са. Имате три и не сте ги опазили.
- Къде да логопедите, треньорите, медицинските сестри, библиотекарите, компютърните учители, студентите стажанти?
- Е за три деца ли?
- И едно да е, а никой от тези ги няма. Само аз, чистачката, и пазача сме. Какво ще обичате?

Някой е писал в тази тетрадка. Не помня да съм бил аз, но и да не съм бил аз не помня. Намерих я на бюрото до прозореца. А през прозореца се вижда някаква градина. Отвъд е гора. Но трудно виждам. Дори не съм сигурен дали виждам. Понякога ми се струва, че гората е зелена, в следващия момент – бяла, после жълта или червена, сякаш се сменят сезони, но някак чевръсто, като река от цветове, в които времето прескача на бързеи и се загубва във водовъртеж, но най-често виждам мрак и сенки. В стаята има портрет на бюрото, а до него - лавица с книги. Понякога виждам буквите, но по-често не. Понякога разпознавам и думи, но рядко. Не мога да чета. Забравил съм да говоря. Не знам кой ден сме, нито коя година, не помня кой съм. Знам само, че съм много, много стар.

Някой е писал в тази тетрадка. Започва с някаква нереална история, която ми се струва някак далечна, а в същото време странно позната, след което е писано нещо като дневник. Сигурно е бил предишният обитател на стаята. Горкият също като мен не помни кой е и откъде е, но най-странното е, че и аз трудно разпознавам буквите и думите на книгите от рафта, но в тази тетрадка успявам да прочета всичко. Трудно ми е. Вратата и прозорецът на стаята не се отварят. Не мога да отида никъде. Но и да можех, не мога да ходя. От време на време на масата до бюрото има поднос храна и кана с вода. Може би някой ги носи, но не знам кой.

Някой е писал в тази тетрадка. Даже май са двама души или трима. Нищо не се разбира от написаното - сякаш е история, но е някак накъсана и нищо не разбирам. Изморих се да чета и за нищо. Спомних си за едно момче на 13 години, но не помня къде съм я чувал. Всяка сутрин пътуваше към училище в раздрънкан стар автобус, с работници и селяни, след което вървеше по павирана кална улица. Но училището му беше първокласно, а в него учеха децата на политическия, икономическия и дипломатическия елит на страната. Момчето беше много странно. Не умееше да говори с връстниците си, притесняваше се от учителите, беше по-малко наглед от съучениците си и ходеше със скъсани дрехи, а миришеше и лошо, но имаше в него сякаш нещо магическо. Зад зениците на очите му се криеха приказни светове, а това си личеше от начина по който се взираше около себе си и в другите. Очакваше ги сякаш да кажат или да направят нещо чудесно, или му се искаше да се случи нещо магическо. Нещо приказно. Всички деца го отбягваха, защото не знаеха как да говорят с него, а и нещо в любопитните му детски, и същевременно дълбоко мъдри очи, ги стряскаше явно. Но това дете искаше да успее, искаше да бъде прието и знаеше, че ще може да го направи - само трябваше да се научи как. Всичко беше въпрос на научаване и на проследяване - животът и светът, и хората имаха механизми на действие, и зад тези механизми се криеше велика магия, нещо небесно, вечно, и приказно, и същевременно действително и далеч по-истинско от хубавите дрехи или готиния вид. Но пред тази истина човешката действителност не без причина беше издигнала високи и непреодолими стени, а зад стените имаше невидими прегради, а пред преградите имаше различни капани, които загатваха за наложени забрани. Забранено беше да се минава границата на видимия свят, а светът на магиите и чудесата беше заключен за хората. И макар някои деца да успяваха с детското си въображение да надникнат отвъд, там имаше и допълнителни лабиринти и предпазни заклятия, които превръщаха невидимата истина в тайна и неразгадаема загадка. Не можеше да се види, нито да се чуе, нито да се пипне, нито да се усети, но всичките тайни за механизма на действие в света на хората се криеха там. Така си мислеше момчето, докато се возеше в автобуса. Казваше си: запомни този момент, помни и не забравяй откъде си тръгнал, защото като наближиш там където отиваш, пътят, който си изминал ще те води напред. Единствено не трябва да забравяш стъпките натам, защото това, което е пред тебе е и след тебе, и това което е зад теб е и пред теб, и единственият начин да се загубиш е ако забравиш откъде си минал. Спомниш ли си, и пътят напред ще ти стане ясен. Спомените обаче много бързо се превръщаха в мъгла. Погледът назад стигаше недалече, а напред не се виждаше нито край нито следваща спирка. Но слава Богу, по пътя имаше ангели, по някакъв начин излезли от света на приказките и помагащи на тези които вярваха в тях, защото никои стени или препятствия, или капани, или лабиринти не бяха способни да препънат човешката вяра. От коята вяра най-чиста и силна бе детската вяра - вярата в приказки, в чудеса, в доброто, в красотата, в приятелството и в любовта. Най-чистата, вечна, и искрена детска обич.
Разбрах кой е писал в тетрадката. Аз съм бил. Много беше лесно да разбера. Аз съм бил, аз! Прочетох само няколко пъти и се зачудих как разбирам написаното тук, а в книгите не разбирам нищо. И разбрах, че разбирам написаното в тетрадката, защото съм го написал аз, а другото в книгите не го разбирам. Сетих се защо тръгнах да пиша. Разбрах и кой ми носи храната - влиза една фигура на възрастна жена, оставя подноса на масата и излиза преди да успея да стана и да я попитам коя е и кой съм. Не мога да я попитам защото не знам да говоря. Опитвам се, но от устата ми излиза гъгнене и хриптене, голяма мъка е. Стори ми се, че докато излизаше, жената се разплака, но твърде бързо затвори вратата, за да я видя. Изморих се да седя до вратата и да я чакам, и пак дойдох да пиша в тетрадката. Пиша бавно. Едва държа химикалката. Мисля несвързано. Уморен съм много.

На излизане от зам-директорския кабинет, мъжът се размина с чистачката. Държеше пръта с парцал до кофата с кална вода и бършеше калните стъпки, откъдето беше минал. Едновременно го загледа в краката и той наведе глава. Стана му неудобно.
- Извинете, не съобразих.
- Как не ви е срам! Изтривалка не видяхте ли?
- Видях, мисля, но бях много кален и не можах да се изтрия достатъчно. Благодаря ви все пак за добрата работа.
Жената се стъписа:
- Откъде накъде ще ми благодарите. Вие подигравате ли се с мене?
- Ни най-малко! Работата, която вършите е изключително важна. И аз съм работел нещо подобно и хората, които се ползваха от труда ми винаги го оценяваха. Затова ви благодаря.
Само че излъга, гадът мръсен. Нещо в тъгата на усмивката го издаде. Нещо в прекалено вежливия и съжалителен тон го издаде. Това прекалено показване на скромност беше зле-прикрито високомерие. Махна с ръка за поздрав и отмина жената. Тя остана след него втрещена и не можа да продължи да чисти. Беше и нанесена жестока и непростимо обида. Зави й се свят, стегна я гърлото, задушаваше се, залитна, хвана се за парапета, кофата се изля и падна надолу по стълбите, прътът се тресна в пода и навсякъде потече кална кална помия. Жената изпищя и едва се придвижи хваната за парапета нагоре по стълбите към молитвената стая. Със сила си поемаше въздух, коленичи пред иконата на Богородица, чудотворната, и се замоли:
- Богородичке, миличка, златна, моля ти се, майчице моля ти се, накажи го Богородичке, накажи го, майчице прелестна, бял ден да не види, бос по остри камъни да ходи, петите му в кръв да газят, от сълзите му пръста под него в кал да се обърне, да затъне и да не може да се измъкне. Накажи го Богородичке, накажи го, майчице.
От висините Богородица чу молитвата на жената, склони ухо към нея, наведе се и й прошепна:
- Не бой се дъще, никого не е отминало човешкото страдание, и него няма да го отмине. Не бой се, потърпи, ще се сбъдне. Всичко ще се сбъдне. Не бой се, милостта Божия ще стигне всекиго. Не бой се.
Като чу това в сърцето си, чистачката усети успокоение. Дъските на пода пред нея имаха големи мокри петна от сълзите й. Изправи се полека и заизлиза от молитвената стая, за да допочисти стълбището от разлятата помия и калните стъпки на прокълнатия човек.

Напомня ми тази история на нещо Мисля че съм я чел от книгите на рафта, когато още разпознавах буквите и думите в тях. Мъча се да си спомня, но не мога. Жената с подноса пак дойде, но докато успея да стана, беше оставила подноса на масата и беше излязла. Всичко ме боли. Докато кракът ми надвие болката и стъпи на пода, забравя накъде е тръгнал. А другият като го последва се сблъсква в стена от игли и пирони и спира. Ръката ми не може да се хване за облегалката на стола, а докато се изправя оставам без дъх. Но не бива човек да се предава. Напротив - колкото по-тежко и по-мъчително и по-трудно е пред него, толкова по несломима е човешката воля. Ръката ми едва държи писалката, но съм благодарен, че я има, и че мога да пиша, и че разбирам какво пише, и че си спомням, че аз съм го писал.
Спомням си един младеж, може би бях аз, но може би не. Може и да го сънувах или да съм чел за него. Беше юноша навглед невзрачен, но лицето му беше някак благо и тъжно, та извикваше у сърцата на хората определен вид силна любов - любов на съжаление. Очите му бяха дълбоки като кладенци или като бездни, и веднъж попаднал погледът в тях се загубваше из дълбините на космоса, с такава непоносимост, че рядко някой успяваше да ги издържи. Но и рядко някой успяваше да ги избегне. Бяха хем очи на дете, хем на древен мъдрец. А гласът му беше тих и звучен, а думите които изричаше бяха хем обикновени, хем някак чудесни. Увличаше с говора си като планински ручей и омайваше сякаш четеше магическа приказка, а думите които изричаше все едно не бяха думи от този свят. Носеше се ефирно, като полъх, но и нещо във фигурата му беше изкривено. Хем сякаш носеше товар. Тегло невидимо. Забравих какво бях тръгнал да пиша. Изморих се. Всичко ме боли. Един въпрос ме занимаваше винаги. Възможно ли беше човек да надвие вродените си слабости и пороци. Бездействието поражда тревога, а тревогата е стимул за действие. Но естественото състояние на човека е на обърканост, тревожност и постоянен страх. За да достигнеш яснота и спокойствие са нужни усилия, а в същото време достигнеш ли яснотата и спокойствието се намесва обратно тревожността и объркването. Ето го и младежът, виждам го!

Счупена пейка, боклуци навсякъде. Разруха. Преди хиляди столетия, когато е приключило всичко с гръм и унищожение тази железопътна гара е останала да стои и да напомня за себе си. А сега присъствието и атмосферата й създаваха усещането за някакъв вид творчески постапокалиптизъм. Уж съм в центъра на империята а наоколо е югоизточно-предокеанска дълбока провинциална мизерия. Само дето няма планини и вали, и е сиво, мрачно, и мизерно, и седя на изпочупена пейка след боклуците на гарата в центъра на империята и ме е срам да питам хората коя е платформата към чудния свят. Гледам на една от бетонните колони беше издълбано с пирон някакв число, и си мисля май е това, но не е централноимперска гара това. Нали на някой от пероните, на някоя от гарите в центъра на империята бяха направили такава платформа, където се минаваше през стената, по телевизията даваха, но онази гара беше хубава и цивилизована. А тази е пълна скръб. Но не е в това въпросът. По-важното е как ще се провра през стената, няма ли да се ударя да стана за смях. И въобще къде по дяволите отивам и защо трябва да минавам по измислени стени за да стигам, където и да съм тръгнал. Не мога ли като нормалните хора да взема влака за някъде, ами трябва да минавам през измеренията хикс.
И докато се онеправдавам и самосъжалявам, сред разрухата и мизерията ме заобикаля един клошар. Брадата му е дълга и бяла, а той тика пазарска количка с някакви шарени найлонови пликове, догоре пълна и препълнена, едвам я бута, и се оглежда. Викам си - а този май се готви да мине през стената. И наистина, клошарят се засили с количката, и тръгвам да бягам да го настигна. И тъкмо вече ще се блъскам в стената до клошаря, да ставам за резил, и се случи магията.
Първо ми мина през главата мисъл - да не би да съм изпаднал в безсъзнание и това да е някакво коматозно бълнуване? Но гледам - под вода съм. И клошарят е под водата, а течението отнася шарените найлонови пликове, обаче се нижат съвсем бавно някъде надолу. Количката и тя. Малко тясно е и доста мизерно, плуват из водата боклуци, и си мисля - ами сега да не взема да се удавя. Магьосникът-клошар ми прави знак: ти нали си магьосник, те могат и под вода да дишат. А верно бе, помислих си. Но пак ми мина през главата, да не би случайно вярно да сънувам и затова да съм тук при клошаря, а не с разбита глава на мозайката на пода на някоя мизерна постапокалиптична гара в центъра на империята, дето прилича като да е от дълбоката югоизточно-предокеанска провинция, и да ме заобикалят пътниците докато бързат за влака.
Клошарят започна да се смее. Давам си сметка, че понеже сме магьосници и дишаме под вода, значи владеем и телепатията. Добре бе, мисля си, може ли толкова торбички да помъкнеш? Спокойно, помисли си клошарят, ще минат, има време. Ти за къде бързаш? Нали мина през стената, потрай сега малко. А защо са пълни с въздух торбичките, попитах мислено? Ами, заради атмосферното налягане под водата, а на теб и главата ти е пълна с въздух. Не забравяй само да дишаш. Е дори под водата ли? Ами особено под водата! Като е под водата човек забравя да диша и се дави. Даже преди да се роди човек през цялото време диша под водата и после знае как да плува като бебе. Само че после го забравя и трябва да се учи наново. Както когато знаеш нещо на неосъзнато ниво, например да дишаш под вода, и като вече го осъзнаеш да забравиш умението защото загубваш увереността в способностите си. Така или иначе в екстремни ситуации се намесват у всеки човек неговите супер сили. Но тъй като няма да е възможно на психиката да издържи в състояние на постоянно използване на суперсилите, през повечето време ги държим потиснати и ги активираме само когато се появят инстинктивните действия пред заплахата, които имат независим живот.
Изморих се да мисля. Още много ли им остава на торбичките, попитах клошаря, и той повдигна рамене и си посочи часовника. Нищо не казваше с това движение, само отбиваше номера. А какво има из тези торбички? Ами неще за ядене, инструменти, магически съставки, учебници, парцали и боклуци. Нали се сещаш, че ако тръгна с две торби змийски нокти, ще будя подозрение. Затова и пликовете са шарени и непрозрачни, за да не се вижда. А сега да не се отвори тука един плик със змийски нокти и да се изтровим? Е спокойно де, нали си магьосник и дишаш под вода, няма змийски нокти, спокойно, и драконови люспи няма ама хората и това продават на битака. А какви инструменти носиш? Всякакви: отверки, болтове, гайки, ключове, пирони, чукове, триони, резачки, нитачки, лепачки, плочки, каквото се сетиш. Повечето пликове са омагьосани, така че са всъщност цели чували, намалени до плик, и за това отнема малко време, но това са важни неща, наистина необходими, няма как без тях.
Накъде ще излезем като минат торбичките, го питам. Аз си го представях, че веднага ще стъпим на перона на гарата при влака, а сега тука в някакво езеро ли отиваме, къде? Не, не, на гарата ще слезем, от страната на фонтана. Оле то тука и фонтан ли има? Да знаеш ли какъв е хубав, с бронзови рибки. А след нас стената вече е затворена и няма кой да мине, ние сме последните. Ами аз защо съм се бил забравил така и съм го изненадал неприятно. Ако бях минал преди него вече щях да съм във влака, да си имам място и да се запознавам със спътниците си. Ами не знам, мисля си, никой нищо не ми каза. Нито кой ден, къде, кога, в колко часа – нищо. Трябваше да налучквам. Ами добре че го видях него, клошаря, та го разпознах като магьосник и реших да мина с него, защото иначе щях да си остана в мизерията. А, мисли клошарят. Още колко мизерият те чака, ти само да знаеш. Ех викам си не може да няма някакво измъкване. Измъкване от какво, пита клошарят. От човешкото съществуване ли? Няма измъкване.
Изрече мисълта дефинитивно и застана в медитативна поза като някой майстор по бойни изкуства от далекоизток. Аз извадих слушалки от вътрешния джоб на сакото и реших да изпробвам магьосническите си новопридобити умения да видя ще мога ли да си пусна музика под водата.
На около 15 съм. Животът има силно изразена магическа страна. Връстниците ми са хора със суперсили - всеки с някакво конкретно умение. Някои са отлични в спорта, други в математиката, трети в изкуствата. А аз показвам посредствени резултати във всяко отношение. Но въпреки това не бях без специални сили - особено да изслушвам и проявявам разбиране. Като се замислиш - изключително умение ца някой шпионин или агент примерно, или друга подобна банална професия. Та ми се дощя да стана фин познавач на човешката душевност. А магията в живота се състои в постижимостта на нещата в него, защото на 15 наистина всичко ти се струва постижимо и дори невъзможните мечти се сбъдват с младежкия ентусиазъм и със силната юношеска вяра. От слушалките се стича музика, водата я прави ековита и придава на звука триизмерност. Торбичките продължават да потъват бавно и ние ги следваме. Поради незнание или нарочно допускаме несъзнателно поведение с непредсказуеми последствия, най-често подценени. Подтиснато притеснение, сами си го правим. От количката се издига един от пликовете и става по-голям и по-голям и открива се прозрачен. Оказва се телевизор. Включва се, и по телевизора - филм.

Седят момче и момиче на камънака на брега на океана и момчето казва на момичето:
- Ето тук, малко мое ескимосче е краят на света. Това са земите на голямата бяла мечка и нейните малки бели мечета. Нататък няма нищо - само ледове и северни сияния, и шест месеца ден и шест месеца нощ. А от тук започва всичко. От тук малко ескимосче е началото на нашето северно кралство, на нашата велика ескимоска нация. До където се простира погледа ти на хиляди и хиляди километри земя, невъзможна заобикаляне и красота, невъзможна за описване. Ако погледнеш наляво - там са нашите братя бледоликите. Отвъд тях е протокът и другите ни братя – светлокосите, а след тях са хиляди километри гори и поля, чак някъде до черното и бялото морета, от където казват са дошли някога много отдавна предците ни. Но земята на бледоликите сме им я дали ние, защото са си нямали тяхна. А ние сме добри и щедри, малко ескимосче, както е добра и щедра към нас земята ни. Нататък са земите на голечия сив лос и малките сиви лосчета, на големия зъбат бобър и малките зъбати бобърчета, на голямата зелена патица и малките жълти патенца. После са многото големи езера и накрая е падащата вода с големия шум, и нататък пак са бледоликите и техните мургави събратя. Някога хората не са имали земи както днес малко ескимосче.

Телевизорът изгасва и магьосникът вади от един от другите пликове книга. Подава ми я: гледам на корицата – кръст. Отварям я и чета:

Това, за което ме помоли да ти пиша, най-скъпи мой приятелю, относно събитията които се случиха, и които разтресоха завинаги човешкия мир, ми се видя много трудна задача, тъй като доста от тези събития не бяха съвсем обясними в момента на случването си, а беше необходимо в последствие да се осмислят. И описването им също беше страшно нелеко, защото всеки беше видял или чул нещо различно. Смесиха се по едно време много истини и всякакви заблуждения и трябваше да мине бая време, за да се отсеят. Но истината затова се познава, че е истина, защото след отсяването само тя остава. Но след като изчетох всичко написано и дори много отхвърлени неистини, и различни предания, мога да ти кажа в общи линии следното:
Действително такъв човек се е родил, с такова име, и тези думи за вечен живот и любов към ближния под законите на небесното царство ги изговори, и това бяха такива думи, които никой до тогава не беше чувал и изричал, и бяха написани по небосклона преди всички времена, а той само ги изговаряше като сякаш ги прочиташе от написаното преди времената. Та този човек вся размирици в най-затънтената провинция в империята, като постоянно създаваше проблеми на централната власт, но нека затова малко по-късно. Да, този човек действително беше убит, но въпреки това оживя, и оживя не само по плът ами и по слово, и действително се възнесе в небесата физически, макар че едва ли е някъде в космоса, въпреки че кой знае, но също така изпрати на учениците си и на последователите си начин да общуват един с друг чрез неговия дух с топлото сърдечно чувство, а устните им се отваряха и развързаха на много езици. А той за краткия си живот сред нас на земята преобърна хода на световните събития за хилядолетия напред.
И по онова време около годината на неговото раждане започнаха да се случват редица чудеса. Из цялата земя тогава управляваха окупаторите, а в центъра на тяхната власт беше императрицата, жената на стария император. Преди това управляваше 15 години с мъжа си, а вече 15 години управляваше сина й, но истината беше че цялата власт беше у ная. Жена твърда и справедлива, с безупречен класически имперски нрав и безсъмнено целомъдрие, тя държеше заключени в дълбоките вселенски бездни всичките демони, които скоро щяха да нападнат света. Хората отдавна живееха вече в дълбока поквара, която беше сковала сърцата на всички от векове. Разрухата беше така чудовищна, че земите се напълниха с просяци, прокажени, сакати, глухи и неми, и навред цареше робство и бедност, и мизерия. В същото време всички твърдяха че спасителят аха-аха да дойде. Чакаха го всеки момент. Полетата се претпупаха с кръстове и бесилки и колове на които самозваните пророци срещнаха съдбата си, защото народът така стенеше и се мъчеше и се надяваше и се молеше всеки ден, че ще дойде за тях спасител и ще ги избави, и така го чакаха векове. Но окупаторите не отпуската властта си. Обаче почина императрицата, а властта остана у сина и, а той нямаше в себе си ключовете от бездните адови откъдето напираха да излязат демоните, нямаше и вериги в ръцете си да ги върже, а се оттегли на остров и заживя в отшелницество, и невъзпрените демони се впуснаха вкупом навред земята и настанаха такива времена, за които дори е срамно да се пише.
В тези дни, когато хората навсякъде по земята страдаха не само от робство и мизерия, не само от прокази и парализи и зарази, ами и зли демони започнаха да сноват и и да ги подтикват към блудства и към извращения. Но в тези дни на небесата се бяха съединили три планети и изглеждаха като голяма звезда. Така силно светеха нощем, че хвърляха сянка. В тези дни се беше и родил човека, обстоятелстват на чието рождение бяха твърде невъобразими за преразказване. Но така се случи, че майка му, момиче прелестно и свято, беше бременна преди още да се съчетае с годеника си, а той я отведе от земите им, и се заселиха другаде. Излезе обаче заповед на окупаторите да се преброи населението и всеки да се яви за отчет в родния си град. А точно тогава се роди и детето, в едни кошари в селото на баща си. Нямаше къде да спят, та ги приютиха овчари и се поклониха, на майката и момченцето, защото бяха толкова красиви, а светът наоколо толкова зловещо-извратен, че им се дощя красотата да можеше да ги спаси, заедно с доброто в силата на любовта. Да, казаха си и тримата мъдреци от изток, които също бяха там и го видяха, и се разнесе слух, че се е появил спасител. Тогава вече положението стана нетърпимо.
Мислиш ли, че има нещо, за което да си струваше да се чете и да се пише? Такова нещо нямаше. Всичко беше написано по много пъти и беше изговорено, а колкото и пъти да го четеш и да слушаш - полза няма. Но като тръгна да говори, говореше просто, без да използва заклинанията на държавниците и духовниците, и търговците, и бирниците, и съдиите, и говореше така, че го разбираха и деца, и старци, и богати, и бедни, и глухи, и неми, и слепи, а хората поглеждаха и виждаха в делата си това което ги болеше, и разбираха че са сякаш били слепи и глухи, но проглеждаха и прочуваха, като слушаха думите му. И недъгавите оздравяваха само като се допреха до него, а той на всички им казваше, че тяхната им вяра ги е изцелила, и че ако имат и зрънце вяра всичко ще им се изпълни. И говореше още, че свободата от окупаторите нямаше да дойде с оръжие, а щеше да дойде с проглеждане. Защото над законите на окупаторите стояха вечните закони на царството небесно, и че чрез тези закони ако вярваха щяха да получат и властта на царството и щяха да се разпространят навред земята, и щяха да управляват и държавниците и езичниците. А най-много им говореше за любовта, и че трябваше да се обичат един другиго. Е точно за тия му думи го хванаха и го убиха. Но затова после.

Надолу някак като че ли торбичките ставаха по-малко и сякаш вече бяха минали повечето, но магьосникът все още беше в медитативна полза. Прибрах книгата в плика и я пуснах надолу, а по телевизора даваха научно-популярно предаване за ДНК и клетките с информацията която си разменят. Коментаторът говореше:
- Способността за общуване е дълбоко вкоренена в умението на човека да си взаимодейства с околната среда. Неговото взаимодействие се запаметява в спомени, а спомените му оформят последователна представа за цялата му действителност. Способността на материята да съхранява и възпроизвежда информация е в основата на възникването на живота. От момента в който молекулите на различните атоми се съберат в среда която позволява тяхното свободно движение и взаимодействие като например воден разтвор при температура от 4 до 100 градуса целзий, то неминуемо в течение на милиони години сблъсък молекули ще се случи така че някои от тях да успея да запазят своята структура нататък. По този начин обогатявайки средата в която частиците могат да имат по-голяма вероятност да стигнат до способността за запазване на информация и оттам нататък достигането до ДНК, молекулата на живота, най-великата случайност от случайностите, но и с най-великата вероятност от случването й - 100% в продължение на безкрайно много години. Плод на тези 100 процента вероятност е и съществуването на този информационен свят в който живеем. Информацията не е като материята, но пак е там, при нея, взаимодейства с нея, и вероятността е там. Така както е с един процент по-вероятно на монетата да се падне на ези след като преди това се е паднала на ези, а рулетката в съзнанието на играчите да съхранява информацията, че преди това се е паднало червено пет пъти, и следва да се падне черно. Склонни сме да надценяваме способността на мозъците ни да съхраняват информация. Информацията е просто е там и мозъците ни извършват необходимите действия да се закачат за нея.

Доскуча ми от предаването на телевизията и тъкмо попаднахме в някакъв водовъртеж с последните пликове. Телевизорът някак се смали и се прибра, докато се въртяхме, и в следващия момент бях вир вода насред фонтана и една бронзова рибка плюеше вода по мене. Взе да ми се гади и повдига, и повърнах огромна, черна жаба която изквака обидено. Помислих си дали няма в черепа бисер, но заплува към другия край на фонтана, и изскочи. Влакът беше вече набрал скорост. Станах от фонтана и се затичах, подминах началника движение с ритуалната шапка, палката и свирката. Той засвири след мен и замаха с ръка, а накрая на перона успях да се хвана на последната врата влака и тягата ме задърпа напред. Опитах се да си се представя на магьосник, че летя, но не ми се получаваше. Някак обаче влакът леко забави и залитнах по-напред като можах да се закрепя на стъпалата. Поех дъх и погледнах назад. Бях вече почти сух.
Магьосникът, седнал в количката, се беше пуснал по релсите. Извика ми:
- Ей, преди да влезеш вържи това въже за влака. - и мигом ми метна въжето. Взех го, завързах го, а магьосникът се беше зачел в някаква карта. Оставих го и го влязох във вагон ресторанта.

Събудих се тази вечер и гледах тавана над прозореца и стените, сякаш по тях се движеха сенки и всяка минута се спускаха все по-близо и по-близо, а отвъд сенките - абсолютен мрак, въглищен.

- Благодаря, бай пазачо, заради това че събра децата, и трите. И родителите и настойниците също. Всички сте тук.
Пазачът стоеше до печката с дърва и продължаваше да ги пъха в огъня и пушеше до табелата „Пушенето забранено“. До него седеше бабата циганка, до нея една жена със забрадка и един мустакат селянин, както и чистачката, а от другата страна пред учителската катедра бяха трите деца - момче и момиче на по 15, и още едно момче на 13. До тях стоеше учителката.
- Благодаря ви че сте тук, - каза администраторът. - А ти младежо, моля те, сподели, ти ли влезе от компютъра в училището на интернет страницата на министър-председателя и написа трибуквена нецензурна комбинация, така че да я видят и прочетат всички?
Младият циганин мълчеше. Учителката се намеси:
- Кажи, че не си бил ти!
- Моля ви, оставете младежа да отговаря за себе си, голямо момче е. Или се притеснявате да не ви упрекна в системата за информационна сигурност в училището? Беше доста трудно да установим, че оттук е атаката, и добре че все пак има информационни следи и сигнали, и с колегите успяхме за няколко месеца да открием откъде е. Да разбирам ли, че обучавате тайно хакери? Или младежът сам се е научил?
В този момент момчето силно изпсува. Посетителят не трепна, а каза съвсем спокойно:
- Арестувам те, младеж. Но не. Шегувам се. Или почти се шегувам. Изпращам те в един университет зад океана. Оттам ще учиш компютри. Заминаваш утре.
Обърна се към момичето:
- Учителката спомена и сподели, че нямате психолози, логопеди, треньори и студенти стажанти. За съжаление в това село няма такива условия, но ще те пратим в центъра на съюза и там ще имаш достъп до всички тях. Родителите си ще виждате веднъж годишно, ако решите да се връщате. А можете и да ги вземете при вас.
- А, не, наникъде не отивам, - каза жената. - Къде е този център на съюза? Защо ми взимате детето?
- И аз да искам, господине, - изрече мустакатият мъж. – А внука какво ще го правите? – и посочи по-малкото момче.
- Той остава тук, в държавата. Ще го запишем в елитното училище на страната, в столицата, в спортен профил. Затварям училището. Прибирайте портретите и знамената, всичко в буса и в общинския център.
Бабата циганка мълчеше. Чистачката се прекръсти.