автор: di_t

-Така не става! И аз искам от раз -да свърши всичко, но не може от веднъж.
- Щом не можеш, и аз не мога да те чакам . Времето ти изтече. До тук.
Тя стискаше картончето с телефона му в ръката и пръстите и трепереха. Художник -пейзажист. Акварел-пишеше на картончето му . Вятър работа. Защо се захвана с него?
Тресна слушалката на телефона. Сълзи замъглиха очите и. Главата я заболя. Причерня и пред очите. Какво да прави? Детето растеше в нея и всеки ден изминал ден и се струваше цяла вечност. След няколко месеца ще започне да и личи. Бременна и сама. В селото ще започнат приказки. Беше вдовица от няколко месеца и вече е трудна. Ще бъде много трудно с тези селяци, дето само приказки им дай… Помашки край. Абсурдна ситуация.
Колко години се опитваше да зачене, накрая всички говореха зад гърба и , че е ялова…Тя усещаше погледите им, усещаше как я одумват… Нечестивци…Лоши хора!
Но Господ имаше други планове за нея. През лятото дойде един художник в селото. Щеше да рисува селски пейзажи, а в Балкана пейзажи колкото искаш. Тя отвори магазинчето, че скоро щяха да докарат хляба и другата стока. А художникът чакаше до вратата и така от дума на дума се разприказваха, той и каза че е сам , няма жена и деца, сама четки и бои… и няколко бели платна, които ще запълни с красотите на планината. Тя го огледа от глава до пети и гледката и хареса. Не е лош на пръв поглед. Спретнат, говори добре , не е надут като някои граждани. Весели пламъчета имаше в очите му. Та тези весели пламъчета я докараха до тук.
Знойното лятото беше пред тях. Зеленената ги обгръщаше, птиците сякаш пееха по -чудно. Те се срещаха всеки ден и след обедните разходки завършваха или до реката или в тревите, преплели задъхани тела, изпълнени с нега…. Любовта им беше като нетърпелива стихия… Искаха да се докосват, да се милуват, да потъват в бездната…
Тя не беше изпитвала такова ненаситно чувство до сега. Искаше той да е наблизо всеки миг, да потъва в очите му и в тези дяволски весели пламъчета… Криеха се от хорските очи ,но това беше прекрасно чувство. Беше още млада , стегнато тяло, тъмни коси, хубави очи и стройни крака. Още повече го търсеше с поглед, искаше да я приласкае, да я целува, да я има…
Но времето тече. Лятото, това вълшебно лято свърши.
Той дойде в магазина и каза, че утре заминава в града. Не предложи и тя да тръгне с него. Сервира и истината-цялата истина на порции-парче по парче… Женен бил, имал дъщеря , творчеството му забуксувало, трябвало нов поглед върху нещата и затова дошъл да рисува планината, водопадите и гледките на Балкана. Харесал я , но сега това било до тук…Гледаше надолу, червенината от лъжите изби по лицето му, мънкаше…
Тя отрезня изведнъж. Разбра , че пак ще е сама, а как си беше фантазирала ,че ще заживеят заедно с него. Но какво да му каже , гледаше го колко е смачкан от лъжите, които и беше редил през цялото лято и не посмя да отвори и дума, че е бременна вече.
Изнизаха се няколко дни. Той звънеше всеки ден, казваше и ,че тя му липсва, че е направил грешка ,че е заминал в града без нея, че ще се разведе с жена си, защото отдавна били с нея като чужди, че ще се върне при нея -в дивия Балкан и ще бъдат заедно през зимата и пролеттта, през лятото и есента… как хубаво се лееха думите и душата се топлеше от тях.
Но днес някакво предчувствие се загнезди в главата и. Мисълта не и даваше покой. Лъжи или истина? Лъжи или истина? Мислеше, и колкото повече мислеше разбра, че той няма да се върне при нея… А детето ? Как е жадувала за дете ! Години наред…Какво да прави с детето?
Детето го искаше много , но животът и ще се превърне в ад в това забутано село, тези помаци -дето осъждаха тези неща и щеше да цъкат с усти и да я раздумват по цялата околия.
И тя беше помакиня , беше сирак, но я ожениха рано , с мъжа и нямаше любов, нямаше деца ,но имаха си къща , а свекърите и заминаха в Турция ,когато отвориха границата заради имената. Какво да прави? Имаше скътан някой лев в книжката, но нямаше да изкара много време с тези пари ако зареже селото и иде в града…
Както се беше замислила и вперила очи в стената не чу когато дойде колата с хляба. Закупчикът Алито внесе топлия хляб с касетките и се усмихна. Заговори и пак . Ерген беше. Тя го знаеше отдавна, но не намираше нищо особенно в него, не я правеше луда глава като оня художника….
Но сега видя, че весели пламъчета имаше в очите му. Тези весели пламъчета стоплиха изплашената и душа , тя му кимна с глава, впери черните си очи в него и му отвърна , че ще се видят довечера по тъмно…
Сърцето и се отпусна. Детенцето ще има баща.Тя ще има съпруг. А може би и любов…