автор: Marta

Вълнението ми е признак на море.
Вълнува се човек, комуто родно,
без документ, явява се морето.
Морето е приемният родител,
дете и бабата, която липсва...

Присъства и се влива във растежа
вълна подир вълна,
отвътре
плиска,
бушува
и смирява се
морето.

Съчувства -
съучастник е в живота,
във вените прозира - те синеят,
и пърха,
блъска,
иска да изхвръкне,
да си проправи
път през гърлото сърцето...

...

Върти се, бие,
тупа-лупа
сърце - вретено
все по-бързо,
бясно
навива време и вълни,
вибрира,
пръска се в
пера и пяна,
слънчеви откоси...

...Все свои хора -
във очите носят
море, което, случва се, прелива,
вълнуват ли се -
мигом го разливат.
Личат си в неспокойните усмивки -
летят към изтока спонтанните им чайки
и над вълните спускат се,
утихват.

Вълнуват ли се хората - море са.
Прохождали са до морето,
а може би от него са излезли
и после са се учили да ходят.

Онова необяснимо безпокойство,
единствено морето го лекува,
единствено налага се със вятър,
солен и плътен вятър,
вятър ласкав,
горчив като кръвта,
която тласка по вените
онова сърце-вретено,
което ни заприда от морето,
което вътре в мен морето вгражда...