автор: mitkoeapostolov

Седя във задръстване.
Вече няколко часа
ям, пия и псувам.
Писна ми,
вадя тефтера и чипса,
и отново с думи рисувам.

На пътя край мен
екнат тълпите,
искат пари, работа, смърт -
на министъра, кмета,
но най-вече на себе си,
чипсът колко е твърд.
Хрупат зъбите,
злоби се душата,
за или против съм аз?
Не искам да карам
от днес до заплата,
и тъй до сетния час.
Но кой е виновен?
Бог ли, министъра?
Йешуа, Мухамад, Змия?
Не мога, не искам,
изтрий ме в регистъра,
на мен ми писна тук да седя.
Как искам да кресна, обвинявам и соча,
но не слуша мойта ръка,
когато я вдигна, също поточе,
към мене потича сама.
Оставям компютъра,
- Вън от колата!
кресва мойта душа.
Грабвам си гегата
и следвам аз псетата,
и тъй додето умра.
Да, бе, да,
глупости,
седалката топла,
по е удобна сега,
и нека си викат,
и нека си мислят,
че могат да мръднат света.
И нищо, с годините,
спирам, забавям се,
и даже оставам без пулс,
бъркам в пакета,
и всички потребности
давя в море от хрус-хрус.