автор: the_loner_wolf

Студеният вятър драскаше с ледени нокти лицето ми. Загърнах се по-добре с палтото и неволно напипах снимката във вътрешния му джоб.
Фотоапаратът вече ми пречеше. Усещах го като воденичен камък на шията. Поредният работен ден бе на път да се отправи в историята. Това беше шестата година, вече всички започваха да си приличат. Нея пак я нямаше. Изобщо съществувала ли е, дали не бях си я измислил? Опипах хастара и там усетих твърдия картон. Вятърът подгони разноцветни хартийки по заскрежената улица. Все по-малко хора се срещаха в припадащия здрач. Неоновите лампи плискаха хладна светлина в лицето ми. Все едно бях на разпит. Чувах вътрешния глас който ме питаше: – докога ще го правиш? Вървях сред останките от карнавала, имах нужда от силно питие. Усещах как старата жажда за алкохол се промъква в мен заплашително като гладна хиена в мрака на съзнанието. Вратата на кръчмата изскърца и заедно с мен влязоха няколко снежинки, които приключиха завинаги своя танц. Алкохолът изгаряше като спомен. Извадих снимката и я загледах. Пръстите ме боляха от студа. Тогава пак беше студено. Преди шест години, юбилейното издание на карнавала. От редакцията ме бяха изпратили да отразявам събитието, трябваше да хвана „завладяващи мигове от дефилетата”, както каза главния. Снимах две премръзнали красавици в костюми с цветни пера. Приличаха на големи райски птици, които ми се усмихваха приветливо, настръхнали от студа. Усетих как някой ме дърпа за края на палтото.
- Снимай мен!
Беше слабо, седем осем годишно момиче с овехтели дрехи и дълга тъмна коса.
- Сега работя, остави ме.
- Снимай ме! Аз също съм красива!
Някак заповеднически чух зад гърба си. Обърнах се пак и видях как на матовото лице изгрява изкуствена усмивка. Затворът изщрака от само себе си.
- А сега ми дай пари!
- Защо?
- Защото ме снима.
Бръкнах в джоба си и подадох две монети на малката досадница, като с това мислех въпроса за приключен.
- Ела, трябва да снимаш майка ми!
- Защо трябва да я снимам?
- Защото е болна и ще умре!
Порази ме не смисъла на казаното, а начина по който го направи, просто и по детски. Докато думите си проправяха път в главата ми, усетих как една малка ръка ме тегли на някъде. Провряхме се през тълпата и спряхме пред разнебитен дървен сандък, върху който се беше отпуснала разплута едра жена. Лицето й беше подпухнало и приличаше на пълна луна, може би заради липсата на вежди. На главата си бе нахлупила груба плетена шапка. От никъде не стърчеше коса. Момичето застана до нея и я прегърна. Сега в усмивката му нямаше нищо от предишния фалш. Белите зъби се открояваха върху смуглото лице, в контраст с черните голи венци на майката върху бледата й кожа. Съсухрен мъж с пожълтели от никотин мустаци се примъкна от другата страна на жената.
- Ти се махни, искам да имам снимка само с майка ми! – и една твърда детска ръка го отстрани безцеремонно. Натиснах спусъка. Жената трепна и неволно сведе очи.

- Къде да ти пратя снимката?
- Как да ми я пратиш? Няма ли да ми я дадеш сега?
- Тя все още не съществува, дай ми имейл адрес. Момичето ме погледна смутено.
- Живея зад хълма, в махалата.
- Нямаш ли адрес?
- Отатък зад хълма. Не е далеч. Зад хълма. Всяка година идвам тук на карнавала. Прося пари от хората. Не крада! Дават ми и храна.
- Тогава ще се видим догодина – казах без да си вярвам и се запромъквах отново към красавиците. Улисан в работа забравих за момичето. Чак когато преглеждах кадрите в редакцията видях снимката. Видях я както я виждам сега – черно-бяла, макар да беше пълноцветна на компютърния екран. Двете лица, толкова различни. Едното младо и пълно с надежда, другото състарено и измъчено от болката, но и двете усмихнати. Едното може би за последен път. На следващата година отново отидох на карнавала. Не срещнах момичето. Разпитвах за нея в махалата, там зад хълма. Никой не ми каза нищо. Там имаше много седем осем годишни мургави момичета. Нея я нямаше. От тогава идвам всяка година. Все се надявам да я намеря. Иска ми се да й дам снимката. Същата, за която аз не успях да стигна навреме при моята майка.