автор: MN

Де се дянахте, богоугодни монаси,
заделили за грешната ръжен комат?
Издълбаха окопи в сърцето ми страстно,
не Химери ревниви – самият Пилат.

То, проядено, сякаш на пурпурна клада
прегорява на сръчно подострен чатал.
Бог прехапа език. (май така ми се пада)
И отне му покоя преди да е дал.

А откакто отсякохте трите ми пръста,
съм забравила пътя към кой да е храм –
(мисълта по погрешка все още се кръсти)
за сакатите той е слепец глухоням.

Мойта Вяра пое път обратен и чака
да достигне отново до сигурен бряг.
Тя не е Одисей, но копнее Итака –
ще доплува до вас в овъглен саркофаг.

Уморена съм. В битки за Нея се гърчех.
Ще ? стигне земя и с човешкия ръст –
там, до моите корени, точно под смърча.
Не харчете за плоча! Най-малко – за кръст!