автор: KBoianov

Било по времето, когато България падала под турско робство. Иван Шишман бил чак в Дръстър, а местните владетели трябвало сами да се отбраняват от нахлуващите орди.
Село Кунино се намира в Искърското дефиле. Там- на платото Рудина над него се намирала крепостта, защитавала дефилето.
В подножието на скалите се намира пещерата Дяволската воденица, където според друга легенда Крали Марко пленил дявола и го накарал да му меле жито.
И ето ме на- в пещерата и чувам един шепот:
- Юнак, юнак, юначе...
Куна- дъщерята на болярина, загинал в битка с турците.
С ужас тогава гледали жените плаващите в Искъра глави на техните синове и бащи.
Но Куна не се предала.
Куна болярка сиротна
от кале викна, провикна:
Ставайте моми, тръгвайте!
Земя тежи от кървьете.
Стига везали гайтани!
Ставайте, идат душмани!
Хурки не ще да видите,
със стрели ще да придате.
Игли не ще да въртите,
с боздуган ще да смъртите.

И сякаш чувам един напев, но изпят от момите:
- Юнак, юнак, юначе....
Яхнали дребни тракийски коне, въоръжени със лъкове, стрели, боздугани и малки кръгли щитове, стотината девойки правели засади и пречели на башибозука да премине. Дълго време турски крак не стъпил тъдява.
Но ето че започнала да се задава редовна турска войска и момите се приготвили за сетния бой.
Ето ги- те излизат по двама на кон през крепостните порти.
Че проехтяха горите,
че затътнаха скалите.
Вдигна се страшен Балкана,
с девойки земя да брани.

Не страшен- страховит беше викът на девойките- толкова силен, че окамени враговете и смелите амазонки ги избутаха в пропастта.
Но ето- иде втора вълна. Момите пришпориха конете към крепостта и някой ще си помисли, че диреха защита зад стените й.
Но не- те извърнаха жребците, подредиха се на групи и отново нападнаха, преди османлиите да са образували бойни редове. Те жилеха като оси, нападаха и се връщаха, разменяха местата си. Девойките тъчаха на български стан кървав погребален саван за поробителя.
Пашата, който гледаше битката си помисли: „ Това не е стратегия, а кървава сеч.”
И ето иде трета вълна, но този път мерят краката на конете. Една по една падат безстрашните моми. Остава само Куна.
С диви и похотливи викове турците я гонят по каменните стъпала на калето. Ето- стигат до Николов чукар.
Куна се обръща към тях и заблестя тъй силно, че изчадията юдови ослепяха, онемяха и подвиха опашки.
Куна се засмя гордо, обърна се и полетя в пропастта.
Дето се заплели косите й, станали на особен вид бръшлян. Тялото й паднало в Сини вир, син като очите й. Душата й намерила покой в пещерата.
И ето ме- отново там. И отново чувам шепота:
- Юнак, юнак, юначе...
Куна ме докосва с призрачната си длан, усмихва се и изчезва.
Жив ли е духът на Куна? Жив ли е духът български? Но там- в началото на селото ни посреща паметник на Куна с меч в ръка....