автор: the_loner_wolf

Октомврийският вятър метеше улиците и правеше малки вихрушки от листа при ъглите на сградите. Заваля, отначало неуверено и боязливо, сякаш и времето не беше сигурно в своето желание.
В галерията за чуждестранно изкуство гостуваше изложбата ”Париж 1900 година”. Оказа се, че входа е свободен всеки последен понеделник от месеца, т.е. днес. Може би по тази причина въжени кордони и яки стойки препречваха вратите към останалите зали с постоянна експозиция. Но Париж беше отворен! В сумрака приближих очи към чертеж на дворцов купол. Охраната нервно притича към мен, отдръпнах се, какво толкова да му гледам на някакъв купол? Вървях и си мислех, че сигурно многоцветните литографии изглеждат най-добре в полумрак. На почетно място в централния салон колосален портрет на Сара Бернар гледаше някак с насмешка на доста скромната изложба. Това все пак бяха експонати от Пти Пале, дума не може да става за грандиозност, както в медийните реклами. Имаше доста посетители, въпреки средата на делничния ден. Безплатният вход, дъждът ли бяха предизвикали у тях този интерес към изкуството. Мокрите дрипи на просяк излъчваха острата миризма на обор, а работници по поддръжката тропаха с метални стълби и си подвикваха. В последната галерия бяха шедьоврите на Никола Мирчев и Мърквичка, взели участие в парижкото изложение. Бляскави в своя колорит, познати ми само от малките снимки в учебниците по история. Спрях отвън докато свикна със силната светлина. Мрачното небе се беше прихлупило, някой търкаляше бъчви по него и тътенът глъхнеше на запад. Тежки капки висяха по голите клони като перлени нанизи от Бел Епок. Ситен и злобен дъждът мокреше до кости.
Прожекцията започваше в 16 часа, документален филм за живота на Уди Алън. Имах време да се отбия в барчето на киното. Наконтена девойка ми продаде отвара, която нарече кафе. Поне беше топла, отварата, с девойката можеше да охладиш страстите и в Ада. Наслаждавах се на филма до колкото мога, зловещо разминаващите се субтитри късаха безжалостно от очарованието на продукцията. Негодуванието на публиката се изля с пълна сила върху организаторите. С изкривени от злоба лица достолепни дами продължаваха протестите си макар компенсирането с безплатни покани за следваща прожекция на същия филм. И аз взех компенсацията си, покана за двама. Няма кого да заведа. Достоен завършек на деня ми се струваше вечеря с охлюви по бургундски произведени, както се оказа не от нас а от македонците. Бяха много вкусни, същите като в Париж преди години. Нормално, все пак Македония почти граничи с Франция, защо да няма същите традиции... А дъждът навън се лееше с пълна сила, сякаш се опитваше да измие тази земя...от хората й. Един прекрасен ден сигурно ще успее...