автор: the_loner_wolf

Безработицата легна тежко върху живота на един занаятчия. Витан беше добър работник, с усърдие и прилежание той успя да се издигне до съдружник в предприятието, в което бе започнал като наемник.
От неумелото ръководство, наситения пазар или от мързела на останалите съдружници, но компанията уверено вървеше към фалит и Витан се оглеждаше за нещо друго. Криза в жанра, си казваше той, като следеше бюлетина за свободни работни места в бранша, ще трябва преквалификация. Вечерите си прекарваше по кръчмите, нямаше семейство, което да чувства липсата му у дома. Витан дърпаше замислено от цигарата си и гледаше барманката, която не се спираше. Ръцете й бяха като на илюзионист. Чашите сякаш се пълнеха от само себе си и в миг се озоваваха пред клиентите, а през цялото време устата й не спираше да работи и усмивката не слизаше от нея. Дали да не започнем бизнес заедно? Да отворим наш собствен бар. Витан не го биваше за търговец, той беше творец, добър или лош, но творец. Само хранеше въображението си с картини, как е заел героична стойка зад някой бар, цял обвит в женска нега като паяк в пашкул. Защо пък не?! Докато Витан облакътен на дървения плот и зареял поглед нанякъде се опитваше да намери начин за препитание, в другия край на града брюнетка затръшна входната врата на една лъскава сграда.
Лина беше търговка, всъщност работеше в търговска корпорация. Кльощава и ухилена, от тия жени, които сякаш имат вътрешен пожар. Това се виждаше в погледа й. По разни увеселения танцуваше като луда. Сама си танцуваше, мяташе крака и подскачаше по дансинга. Лина беше добра в професията си, старателта и изпълнителна. Проблемите идваха като се напиеше. Тя обичаше алкохола и го вкарваше в тялото си при всеки удобен случай. Отстрани приличаше на спортна кола, в мотора на която са ливнали високооктаново гориво. С голямата кофа. Ставаше шумна и невъздържана. Целуваше всичко що има уста, мъжко и женско. И поучаваше всеки как се живее правилно. Кризата не подмина и търговската корпорация, започнаха съкращения и Лина остана без работа. Трябваха й средства за нея и детето (наскоро бе избягал и третият й мъж). С финансовата помощ от съкращението, малкото скътани пари и подкрепа от своя добра приятелка лесбийка, Лина реши да отвори бар.
Мрачното помещение, бивш ресторант пазеше хилядите си спомени под формата на гранясали миризми, полепнали по ъглите като нахална плесен. В сумрака на слабата крушка бар-плота се очертаваше като силует на потънал кораб. Лина срита една празна бутилка, която се разби с трясък в ръба на вратата. Чакаше я много работа. Само такова мизерно помещение можеше да си позволи с ограничените средства. Поне беше на добро място. Струваше си да опита, обстоятелствата я притискаха, а отдавна мечтаеше за собствен бар. След месеци на упорит труд бар «Сафо» беше готов. В хромираните тръби етикетите на бутилките се кривяха като ухилени детски лица. Тъмната дървесина на бара беше лъсната с восък и по нея играеха отблясъци от цветните лампи. Оставаше за решаване още един проблем – нямаше кой да работи зад бара. Лина поемаше ранната смяна, но вечер трябваше да е с детето си. Лесбийката си имаше друга работа, а беше свършила доста при подготовката на бара. От къде да намери барман? С такива мисли в главата Лина бутна вратата на кръчмата, мина през лютивия цигарен дим и седна тежко на стола до Витан.
- Една текила – викна тя през бара.
- Нека бъдат две – обади се Витан, наздраве. Пиеха и се гледаха изпитателно.
- Кво работиш? – попита Лина.
- Занаятчия съм, а ти?
- Съкратиха ме. Изстискаха ме и ме изхвърлиха на боклука като мръсен парцал.
- И дойде да се напиеш?
- Не. Просто обичам алкохола. А на теб не ти се прибира при свадливата жена? Разпускаш след работа, защо не си с колеги?
- Не съм ходил на работа от месеци...Нямаме поръчки. Нямам и жена. Просто се отбих за чашка, харесвам това място. Май прекарвам повече време по кръчмите, отколкото другаде.
- Аз отворих бар. Вчера.
- Поздравления, как е?
- Никак, нямам барман за нощите. Трябва ми някой като тая, гледай я, магьосница.
- Тази е скъпоплатена, виртуоз, говорил съм с нея, исках да отваряме кръчма заедно, ама нямам достатъчно пари. Не мога да си я позволя.
- Ела да работиш при мен. Пробно, да те видя що за стока си.
- Не съм бил барман никога, не знам дали ще се справя. Просто си мечтаех за собствен бар.
- Всеки си мечтае за собствен бар. Аз го направих. Ела утре в осем, ето адреса. Сега трябва да се прибирам.
Витан изпрати с поглед отдалечаващата се Лина. Луда жена, мислеше той докато въртеше визитката на бар «Сафо» в ръката си. Може ли да предложи на първия срещнат непознат? Какви ли хора няма, а на тази определено й гори огън в очите. Какво пък, нищо не пречи да опитам.
Първата нощ беше трудна. Витан бе свикнал да седи от другата страна на бара. Странно се чувстваше на новото място. Непрекъснато идваха и си отиваха клиенти. Поръчки валяха от всички страни като артилерийски обстрел. Нямаше време да запали цигара. Струваше му се, че ще полудее. Всъшност в бара имаше десетина човека, за всичко останало се грижеше въображението му. Липсата на опит го беше стиснала за гърлото с костеливата си ръка. Усещаше, че се движи като в памук, а и гласовете достигаха до него изкривени и някак от далече. Трябваха му много седмици работа за да се ошлайфа в занаята, както се казва. Проблемът на Витан не беше работата, в нея той напредна постепенно. Отношенията му с Лина се колебаеха от нормален разговор в трезво състояние до крясъци и обиди при наличието на алкохол в кръвта им. Витан никак не беше от лесните характери. Дългите години изтощителен физически труд, гоненето на срокове за изделията и употребата на алкохол, понякога прекомерна бяха направили от него емоционална развалина. Понякога безпричинните му избухвания прерастваха в скандали с Лина. Когато намереше кой да се грижи за детето тя оставаше и се запиваше в бара. Така направи и тази нощ. Отначало всичко вървеше нормално, бяха се събрали с бившите колежки, клюкарстваха и се смееха, а Витан правеше коктейли. Музиката гърмеше, а момичетата се надвикваха. С напредването на нощта растеше и купчината празни коктейлни чаши. Лина беше пияна. Целуваше всички и обясняваше на висок глас как сама се справя в живота.
- Не ми трябват никакви мъже, те са боклуци! Мога и без тях! Всички са боклуци!
Витан преглътна смеха си с една текила. От мивката го гледаха мръсните чаши, тъжно и някак с укор.
- Омръзнало ми е от боклуци! - ревеше Лина като оратор пред феминистката сбирка.
- И тоя зад бара, вижте го! Измъкнах го като куче от една кръчма!
Витан се намръщи, очертаваше се поредната караница.
- Куче! – викаше Лина. Куче!
- Хайде успокой се – каза Витан. Утре пак ще се срамуваш.
- Ти си куче! – врещеше Лина и тикаше показалец в очите му. Куче пазач! Вижте го всички – боклук! Ти ли ще ме учиш как да живея?! Лина плисна коктейла си в лицето на Витан и запрати чашата в ъгъла. Течността се стичаше като сладки сълзи по лицето му. Криволичещите вадички попиваха във фланелката.
- Достатъчно! Оправяй се сама! – каза Витан и хвърли парцала в мивката. Теб само за това те бива – да си сама!
Лина се метна на врата му.
- Куче не ми се сърди! И се опита да го целуне с лигавата си уста. Стой при мене куче!
Витан се отскубна от прегръдката й. Пъхна ръце в джобовете и излезе бързо преди да е направил нещо, за което щеше да съжалява после.
Утрото се опитваше да надвие нощта. Небето розовееше над покривите, а по улицата вече крачеха забързани работници. Нощната смяна се прибираше. Вятърът подухваше боязливо, а вечерния вестник щеше да публикува малка обява, как някакъв бар «Сафо» търси да назначи нощен барман...