автор: LIANIK

***

Тя няколко пъти се превръща  - ту правеше крачка към портичката, ту се обръщаше да си върви. Възрастната жена не знаеше що да стори.  Срамно и беше и не смееше да приближи с ногите* си до сами капийката. Какво да речеше?  „Ида, да питам ще да ли даваш … ? ”
Тя потръпна. Сгърчи се под напора на студения ветрец, посипващ я с дребни капки дъжд. Затърка грубите си ръце една о друга, разтри кокалчетата, несигурно мушна длани под мишници, за да ги стопли. Студено беше, а вече от час ту напред, ту назад креташе. „ Какво да сторя? Какво да сторя, Боже?” – питаше тя. Та кой не искаше да направи хубаво за детето си? Едно чедо да имаш за срамотиите, а да не знаеш какво да сториш, че да е хрисим животът му. Пък и ако се  прибереше какво да му речеше? Жената въздъхна пак. Придърпа двата края на плетената си  румба*, оправи тироската*, която се беше наклонила, после погледна с нажалените си очи към малката пътна вратичка. Миг от изтекло като вода време. Старата жена се обърна и закуцука,превила гръб надолу по пътя. Не посмя. Че как да се срами? Хората работата си вършеха – глъчка огласяше двора. Вятърът затихна, сякаш объркан защо  тя избра да си тръгне, вместо да влезе,но след малко се завихри пак. Няколко капки дъждовна вода пръснаха в очите, наблюдаващи всичко това от ъгъла на близката ограда.  Тъгата в тях, още повече натежа.

***

    Чудно нещо е животът. И всеки да си имаше съдба и драснато някъде, то имаше и неписана сила, която помагаше, която даваше, която вземаше. „Свещичката му е запалена.” – казваха старите хора и клатеха с умиление, но и с някаква тъга глава. Знаеха те, че светлинката, щеше да се духне и закади бавно – рано или късно.  Свят широк. Нрави много, хора, още повече – и умират, и се раждат, и като среда на топъл пресен хляб, между  началото и края просто живеят.
      Човек трябва да има очи, които не само гледат, но и виждат, да има уши, които не само слушат, но и чуват, да има милозливо сърце и душа, която не само иска, но и дава. Такава е тази земя. По нея се раждат много хубави хора – човеци, но тя учи и чадата си да бъдат силни, като дъбовете, растящи в горите, високи и омайно дъхави като боровете в планините, засмени и щедри, но пазещи своето си, милото си, като самата нея. Земя на кръстопът – народ като т`кана шарена черга, събрала в себе си всичките хубости и всичките грешни души, що са се родили на нея и са я пребродили с нозе.
    Когато за пръв път облече ризата и халаджата*, Катето не можа да се познае. Чувстваше се чудно друга, някак не себе си. Това ли беше тя? Наистина?! Шарките, ярки и живи, като чудна природна картина, се къкреха и диплеха, криеха се в гънките на носията, плавно падаща върху стройното женско тяло. Беше си изплакнала косата, като се поливаше над купанята* и сега я беше сресала на една страна. Косъмът блестеше, прав и ефирен в чистотата си се спускаше снопът от коса с цвят на лешник и топла глина, а бледото лице сега леко розовееше, оживяло под грижите и близостта на природа и хора. Не искаше да ходи на общата баня. Пари нямаше, а и така я хранеха даром. Учеха я. А сега и тези хубави, чудни дрехи и дадоха. Екатерина вдигна зелените си, напръскани тук-там със кафяви точици ириси, впи ги в старческото лице, което сега и се виждаше най-милото и хубаво нещо, което беше виждала в тъмнината на своето съществуване.
- Ам, че той няма кой друг да ги носи, чеденце! А, са хубави и с любов правени! Поне ти им се радвай. - Дядо Стоян, промърмори и пребърса две-три сълзи отронили се ненадейно от старческите му очи, така дълбоко сини, обковани със златен ширит по края и помътнели от мъдростта. – Има! Не е като да няма. Пък и що да ги ядат пасулките*, като ще да радват нечие сърце?!
        И Катето се съгласи. Всичко и се виждаше богатство. Очите и се пълнеха, преливаха като улуци в душата и, а тя – душата, сякаш отново се изплиташе. Останало да пърха, самотно и като обрулено от бурите птиче, женското и сърце застрада – тихичко завидя на онези, които откакто са се родили по тази земя, познават хубавото, доброто и живеят с тази топлина, както живеят с луната и слънцето – винаги мислят, че ще е там - знаят, че ще я има.
Очите и се наводниха изведнъж. Тя наведе глава и тихо, за да не се усети горестният трепет в звучният и плътен женски глас, промълви:
      - Благодаря ти, чичо! Ще ги пазя, повече и от мен си.
      - Ой, чедо! – махна с ръка дядо Стоян и продължи, - Че има ли парцали, има ли имане, що струва повече от хората? Вярно е – не може без тях, но като се загуби човекът до тебе, с тях се не живее!
     След тези думи …пукна се нещо вътре в Екатерина! Сгромоляса се, като стържещ звук от стъклария. Натроши се, изхруска и наболя. На толкова топлина студен камък не търпеше и той се пукаше или се стопляше и отдаваше пак горещото. Заболя! Но и олекна. Гореста и съжалението я стиснаха за гърлото, залепиха и устата, побутнаха гърдите и на пресекулки да вдишват – издишват.  „Къде беше чистото у нея? Имаше ли останало такова? И ако да - къде ?” – Катерина въздъхна. Денят беше минал в труд. Но какъв труд – обогатяващ, осветляващ, даващ ти знания за един свят, в който човек сътворява с ръце, но и влага сърце.
     Леля Пенка мъкнеше кофите със зелени домати. В една, имаше набрани краставици от онези лазещите по земята. В друга, завъртели опашките си блестяха по чорбаджийски стройни чушлета. Няколко качета бяха прилежно промити от праха  с вода, оставени да подсъхнат и готови да се напълнят. Чувал с едра сол стоеше наблизо, отворен. Екатерина не знаеше кое да пипне, кое да докосне по напред. Чувстваше се като дете на което показват толкова нови и хубави неща. И като всяко дете и на нея и се прииска да помогне. Забърза се. А, човек, понякога така в старанието си да направи добро, да помогне -  греши. И тя, пъргаво забързала движенията си, за да помогне на старата жена, се спъна и разсипа чорбаджийският пипер.
    - Какво си се заперпелила в ногите на хората?! – възмутено и строго, проряза като ножовка тънко въже, нейното желание и едва поникналата вяра в сърцето на младата жена, гласът на Тодор. Строгото му лице говореше много. Студеният му поглед, насечените движения, когато приклекна и засъбира разпилените чушки, опариха и прегориха като късно есенна слана, всичко у Екатерина. Тя потрепери. Отдръпна се. Не заплака. Студено и стана. Малкото зрънце, едва поникнало доверие в това, че и при нея човешкото не се е съвсем загубило, почерня. То се сбръчка  наранено от силата на студенината.
    - Ех, ама и ти си! – рече на Тодор, леля Пенка. Гласът и сега не беше топъл, а укоряващ. – Може ли тъй, сине? Кога така сме те учили с тейко ти? Кога ?
Тодор, сякаш още повече го доядя и макар тонът му да поомекна, заби и последните ледени късове там, където паднаха и предните му думи:
      - Че какво? Не видите ли, че е гражданка? Що ще да ми учите кокона на селски труд? Не е за тука тя!
        - Ех, чедо! – измърмори и дядо Стояна. И го оправдаваше и го кореше старият човек. Сам, разбираше, че му е трудно на Тодор и че доверие няма, но пък и човек трябваше да е. Хората бяха различни. Всеки по своему гледаше на света, всеки имаше вътрешно мерило и едни на други не си приличаха – това знаеше старецът.
     Катерина мълчеше. Нямаше сълзи. Не намери в душата си срещу обидните думи, не намери и тялото и сили да процеди солените водни капки. Сухи очи – горящи, обагрени в мътно зеления пламък на болката. Душа, свиваща се до минимална точица, като във вакум – излезеше ли оттам щеше да избухне в милиони парченца и да се претопи в нищото.
 Младата жена се скова. Овърза си всичко и стегнато с точност като по команда изпълняваше това, което и заръчваха. Каквото и да беше поникнало – беше си отишло в нея. Даром никой нищо не даваше на този свят. Не и на нея.
     Времето избутваше стрелките, наслояваше умора върху раменете, изопваше чертите по лицата. За Екатерина, обаче, колкото и уморена да беше, каквото и да беше умряло или поникнало в нея – светът се раздвои. Тя се мяташе между осъзнаването, че е мижаво и неравностойно човешко същество и между жаждата на една хиляди пъти стъпквана душа да и бъде даден шанс да се възроди в по-добро. Нямаше място за нея. Никъде нямаше – нито в града, нито тук в тази топла, задружна, по човешки близка, житейска картина.
     Дългата тясна пътечка, отделена от градината и пръста със ситно наблъскани една до друга каменни плочи, свиваше рязко на ляво. Там имаше поставено тежко каменно корито, в което си изсипваха и измиваха посудите, а и зеленчуците. До коритото имаше напълнени кофи с вода от близката чешма. Екатерина се наведе и вдигна една. Тежеше. Опря я до крака си, за да си помогне да я изтика до коритото и да взима с канчето от нея. Не успя. Залитна от тежината и дъното на кофата се вряза в крака и, отвън преля студена вода и я намокри.
       - Нищо не можеш да свършиш като хората?  - зад гърба и проряза въздухът гласът на Тодор. – Нарочно ли го правиш? Да те съжаляваме? И какво ще спечелиш? Ще се хрантутиш тук някое време и ще забегнеш пак към градската суетня!
      Още първият неочакваният звук от гласът му, стресна силно Катето. Тя изпусна тежката кофа и водата се разплиска, мокрейки всичко наоколо. А близко стоеше и Тодор.
    - Аз…не… - едва пророни тя. Несигурна и дълбоко потънала в непотребността си, в непринадлежността си, която сега усещаше още по-силно и дълбоко в себе си.Ядът на младият мъж изригна:
     - Все не разбираш! И виж какви ги вършиш! – краката му бяха мокри до коленете. – Гражданки! В града да са – учени и набелени все изгода да търсят. Раната, която така и не беше зараснала с времето се отвори, отново в мъжкото му сърце, заслепи го и сякаш спомена за болката сега я увеличи стократно в душата му.
    - Какво не разбирам? Какво? Аз не искам много от хората - даже нищо не търся. Отдавна разбрах, че те изоставят, мачкат, разкъсват, за да се чувстват по-добре, дори когато им даваш и вярност и любов. За своя си изгода го правят.”Огън да я гори – идва следващата…” - казват си и плюят на жалките останки. „Как пък не умря?!” – злобно се чудят. Нима си мислиш, че съм заслепена или че има грам величие в съществото ми? Къде го видя? Къде? Защото аз не го виждам?  Мислиш ли, че се смятам за нещо по-голямо от другите? И ти си като тях. Не! Не те съдя. Разбирам. Човешко е! Но моля не ми казвай какво мисля, защото не знаеш? А не знаеш, защото не питаш, не задаваш въпроси, а си правиш твоите си заключения. Аз не съм другите – ти не си тях! Аз съм нищо – ти…Нима си мислиш, че живея в облаци. Живях! Но не в светлите и пухкави, въздигащи и извисяващи се до тронното величие на непогрешимото и чистото…А в онези – черни, но не буреносни, а наносни – мръсни, гнили…В това живях. Избор? Не! Опит да избера?Не веднъж се опитвах и може би успях, но…Ето ме!Гледаш ме – съдиш ме – мразиш ме и искаш да потъна дълбоко в калта…просто, защото мислиш, че съм проявление на най- големите ти болки… на мъките, които си преминал…Имаш ли такива? Аз идвам от място, в което липсата на много такива – означава, че ще ти се дадат още да си ги носиш…
     Извисил се като откос от непрестанни гръмотевични тътени, гласът на Екатерина сега заглъхна, внезапно скрил се някъде навътре приютен от изранената и душа. Нямаше го. Тя се опита да каже още нещо, но само безсилно отвори уста, изхриптя тихо и пак я затвори.

***

     Навън времето ръмеше. Катето сръбна от дървената лъжица и премести съда от печката. Стори и се, че чорбата има вкус близък до този, който тя искаше да има. Вкус на топлина, на грижа, на благодарност…В града беше готвила, но рядко. А и често продуктите бяха престояли и нямаха този дъх на прясно и на свежо, като тукашните. Кокалите се бяха разварили добре. Месото го беше отделила, както и беше показала леля Пенка и нарязала на едро картофи, лахна, коренища, кирвиз. Какво варено само! Напрежението в нея се беше претопило, утихнало. Някак по спокойна се чувстваше сега. Сама не знаеше откъде и дойдоха думите, които извряха от устата и в отговор на тези, които Тодор забиваше със злъч в нейната душа. Пресипна и гласът. Мокра и боса цял ден на студа и с тънкото костюмче, тялото и се беше намръзнало, затова и гласът и се беше загубил. А и стресът и непрестанната тревога, че ще бъде изгонена като куче навън и няма къде да отиде си казваха своето. Труден живот – човешки, ала съдбовно кучешки. Топлината на печката в стаята, вкусно миришещата пара от врящата тенджера, новите, плътни и хубави дрехи и чистотата на топлата баня сега правеха чудеса. Умората и гореста почти бяха изчезнали, а на тяхно място трепкаше нещо ново и чудно.

      - Лъжовен е животът, чедо! Лъжовен! Ще ни дойде и на нас краят, като на всички, които са били преди нази, ала заежбите* остават. И като си по мъдруваш – не е лошо момчето, ма и той, като тебе – всеки с трънчето в ногата си ходи по този свят. – дядо Стоян я гледаше и меко звучеше гласът му, когато и говореше. На Екатерина сякаш и се стори, че сам Ангел Господен и чете – мирно, топло и ароматно чувство, обгърна женската и душа. Затопли я и я приласка. Тя разсипа в две паници – едната постави пред стареца, другата за себе си. „ Колко, всъщност малко му трябва на човека, за да е щастлив и да е даруван със споделеност!” – избистри се мисълта в главата на младата жена.

***

             Той седеше нажален. Погледът му сякаш се беше залепил за джама* и следеше капките, които вятърът мяташе върху му. Времето и то чувстваше същото, като младият мъж – дъждовна тъга, но леко примесена с надеждата и вярата, че след идващата зима, пак ще дойде пролетта. „ На колко ли е? Какво харесва? Дали ще остане? Дали ще ме хареса? А ако не?” – въпросите се нижеха непрестанно, като ширит на покривало. Откакто я видя душата му ослепя. И да не искаше и да искаше – все към нея тичаха мислите му, разбиваше кръвта сърцето му. Какво трябваше да научи, че да и се хареса? Готов беше да го направи, каквото трябваше. Знаеше, мъчно щеше да е, но нали желание имаше? Той тежко въздъхна. Усети впитите в него тъжни очи на майка си. „ И ти се тревожиш, зная? Ала неспособен съм да устоя! Има ли надежда и за мен? Има ли? И ако да – не се коси ще се потрудя!” – искаше да и каже той, но мълчеше загледан навън. Времето и то, като него, ромолеше си дъждът, тих и необходим, но стараещ се всичко да напои, че да няма суха земя. В далечината Мечата планина сивееше скрита под шапката на облачно покривало.Небето навъсило вежди оглеждаше земята под себе си, търсейки нещо.

***

- Есенно време. Дъждовно. Време му е да застудее, тъкмо и виното в каците да втаса добре, а и зимнината да се стъкми, както му си е редът. – мърмореше дядо Стоян и сърбаше с лъжицата. – Чеденко, чеденко! – продължи той, - Също като моята бабичка, ех! Ако беше жива,Митричката ми, да я видиш каква пъргавелка щеше да е и като квачка над пиленцата си щеше да те варди. „Не кахъри се! Шарен свят!” – щеше да ти продума и да те погали по главата. – сините очи се наляха със влага и той подсмръкна, къде от лютото на чушлето, което отхапваше, къде от чувствата, които сега извираха от човешката му душа.
     Катето ядеше. Всичко я стопляше. И макар навън времето, начумерено да си барабанеше по тенекии и да се изливаше върху покривите на къщите, в нея беше тихо и спокойно.
Още не  свършили с яденето и капийката хлопна. Дядо Стоян я запираше късно. Вяра имаше той в хората и само, защото Тодор все го гълчеше,че като е сам, трябва да се пази се оключваше. Скованата от дъски врата се отвори широко и в топлината нахлу хладният влажен есенен въздух.
- Ой, Тодоре! Ми че добре си дошъл ,чедо! Не си ни душманин, щом на яденето идеш. Да ти тури и на теб Катето,а? – раздвижи се дядо Стоян. Тодор стоеше изправен, впил поглед в очите на Катето. Мълчеше. Катето се изправи. Той тръгна към нея. Тя извърна тяло настрана и вдигна ръце да се предпази от удара. Чу как дядо Стоян пое дълбоко дъх и как крачките на Тодор спряха до сами нея. Две силни и топли ръце я обгърнаха и притиснаха към живата мъжка гръд.

Следва...