автор: edelweiss_95

Октомврийското слънце падаше ниско върху боровата гора на Ганев дол. Вече втора седмица бе отминала, откакто ловците се бяха завърнали по тия места. Във въздуха цареше скрита идилия, която пораждаше у двата пола чувства на нежност и хармония. Тази година есента беше повече от златна и мнозина биваха изкушени от нейните цветове, обагрящи отдалече високите етажи на балкана, като по тоя начин се допълваше романтичният завършек на есенния фон.
В ранното утро през втората неделя на месеца Мехмед Челик се запъти към Дедина разсоха. Днес му се наложи да прехвърли няколко баира със своя кон, за да нагледа болната си майка. Тя живееше на около ден път от неговата махала. Жената боледуваше често и синът ѝ я посещаваше всеки месец.
Щом приключи свиждането, Мехмед Челик реши да се върне по римския мост, който щеше да го отведе по-бързо обратно. Денят превали и нощта завари ездача, потънал в дебрите на гъстия лес. Наоколо бе твърде непрогледно и конят му едва успяваше да върви. Оставаше му около километър, но изневиделица в краката на коня се изпречи едър глиган, който го стресна и мъжът не след дълго се намери на земята. Още не осъзнал какво се случва, Мехмед Челик пое силен удар, нанесен от дългите бивни на настървеното животно, и те разкриха дълбока рана в десния му хълбок. Мъжът остана да лежи окървавен, а отдалече към мястото дето се намираше се заспуща ехото на вълчи вой.
Отдавна нямаше и помен от коня и сега на Мехмед Челик му оставаше единствено надеждата, крепяща неговата мисъл да се добере до началото махалата. Там бе скътана, изоставена колиба, която щеше да го приюти до заранта. В тоя момент бе жизненоважно, раненият, да се придвижи до колибата, но това нямаше да бъде никак леко. Необходимо бе да побърза, ако искаше да живее. Миризмата на кръв вече се носеше към вълча глутница, която бягаше яростно след него.
Със сетни сили и окървавено тяло, Мехмед Челик се добра почти до колибата, когато зад гърба си усети морното дишане на водача на групата. По-страшен от демон, звярът с едно движение повали пострадалия и агресивно захапа кървящия му крак. Мехмед Челик се протегна и едва намери едно дърво, с което заудря силното животно, но то бе твърде свирепо, и още повече челюстите му раздраха неговата плът. Минаха няколко секунди в боричкане и внезапно се чу мощен изстрел, който изблъска Мехмед Челик встрани до брега на реката. Вълкът го бе затиснал. Към двете тела се приближи непозната фигура, която ги огледа по-отблизо. Тя търсеше оцелели. Червено петно кръв се бе образувало на водната повърхност, носено по течението на реката. Някой беше убит.
След малко Мехмед Челик отвори очи, събуден от пръщенето на старите съчки, които горяха в камината, намираща се срещу леглото, в което бе разположено неговото тяло. Направи опит да помръдне, но не успя. Повдигна глава и позна, че това е колибата към която се бе затътрил по-рано. Видя също и големия парцал, с който бе увит кракът му. В този миг пред него се очерта сянката на млада жена. Тя не бе забелязала, че мъжът е буден. Той гледаше живо нейните движения. Жената бе изпрала дрехите на Мехмед Челик и сега ги простираше върху дървен стол, за да изсъхнат.
Раненият се опита да каже дума, а тогава жената, като забеляза опитите му се обърна към него.
- Здравей. – понече тя.
- Коя си ти, кой те изпрати при мен? – с недоумение запита мъжът.
- По-полека, не бързай толкова. Почини, сутринта ще говорим.
Мехмед Челик усети пронизваща болка в тила, която го атакува при изговора на няколкото думи, отправени към непознатата. Очите му се премрежиха и той отново се унесе в сън.
Нощта бе дълга, но с настъпването на новия ден Мехмед Челик усети прилив на нови сили, които го обзеха. Щом се събуди, видя, че е сам. Огледа всичко около себе си, опита да се изправи, но не успя. Пред очите си откри дрехите си, които стояха окачени върху дървения стол. Почувства хлад, тъй като камината не гореше, а от отвън се чуваше равномерното ромолене на дъжда.
На масата имаше парче хляб. Беше доста огладнял и изяде дори и трохите, които бяха изпадали по пода до нозете му. Тогава чу скърцане на врата. Някой влезе в къщата и той втренчи очи към изхода ѝ. Стройна, русокоса жена изтръска своите дрехи и остави ботушите си на прага. Тя се обърна към Мехмед Челик и погледите им се сляха в една линия. В продължение на минута двамата непознати се наблюдаваха и общуваха само с очи. Мехмед Челик отвърна поглед и рече.
- Аз... аз ти благодаря, че ми се притече на помощ. Ти си момичето от снощи, нали?
- Да, аз съм. – с усмивка отговори тя.
- Но как се появи точно тогава в нищото?
- Ами всъщост, аз не съм оттук, но често идвам на лов и отсядам в тази колиба, и ти просто извади късмет, защото реших да остана за през нощта. Нещо до последно ме възпираше да си тръгна.
- Ясно. Сега разбирам. Значи си ловкиня и ловуваш по тези места?
- Да, точно така и снощи чух виковете ти.
- Още веднъж изказвам огромни благодарности към теб, въпреки че не са достатъчни, за да ти се отплатя. Ако не беше ти, то навярно сега нямаше да си говорим. Но, Боже мой, колко съм отнесен, та ние не се запознахме. Извинявай!
- Няма за какво, нормално е след преживения стрес.
- Казвам се Мехмед Челик, приятно ми е.
- На мен също, наричат ме Зара.
- Името ти е красиво, колкото самата теб!
- Благодаря ти за милите думи.
- Откъде си ти? – с любопитство запита раненият.
- Живея в билзкото градче, но иначе корените ми са от този край. Далече в годините семейството ми притежаваше имот в Черешов дял, махала, намираща се нагоре по реката. Но заради стара вражда на баща ми с един иманяр къщата ни бе запалена. След пожара не остана и пирон, който да не бе изпепелен.
- Хм... съжалявам за това. – объркано изрече Мехмед Челик.
- Няма за какво, просто така е било писано.
- Да, имаш право. Аз обаче по някакъв начин трябва да се добера до вкъщи. Като се събудих, погледнах през прозореца и забелязах, че отсреща под стария сеновал има изоставена каруца. Може би е твърде нахално, но ще те помоля да ме закараш с нея до дома ми. Пък видях също, че имаш и кон.
- Всъщност аз нямам ангажименти. Мислех да поостана поне още ден, така че не е проблем да пренощуваш и тази нощ тук.
- Не, не мога да остана, трябва да се прибера.
- Тц -тц, та ти навярно имаш съпруга, деца и затова се притесняваш. Леле, сега аз ти се извинявам за проявената несъобразителност.
- Ами... да, имам една дъщеря на шест години. Сама е у дома и честно казано в момента се притеснявам повече за нея, отколкото за себе си.
- О, това е чудесно, а майка ѝ къде е?
- Тя почина при нейното раждане.
- Прощавай за този въпрос. Дано е на по-добро място.
- Благодаря ти, силно се надявам да е така. Тя бе красиво същество, което аз не заслужавах.
- Е... добре тогава. Отивам да впрегна коня и ще тръгнем веднага. Ти се приготви през това време.
Зара се насочи към старата плевня, а мъжът с доста усилия понече да се задържи прав. Като се движеха по пътя, двамата млади, почти не размениха и дума. Странни мисли спохождаха двамата души сега. Щом пристигнаха в махалата, която не бе далеч от изоставената колиба, пред дома на Мехмед Челик залаяха няколко овчарки, които зорко пазеха него и дъщеря му. Момичето, като чу лая на кучетата, тутакси се появи навън. Отначало не позна своя баща, щото видът му се бе изменил. Лицето му бе станало бледо и сухо, а очите му плуваха. Когато спря каруцата, бащата и детето се прегърнаха силно. Момичето плачеше, понеже си нямаше никого на тоя свят. От няколко години тяхната махала бе запустяла, а то нямаше и много приятели, с които да играе. Беше време Мехмед Челик и неговата спасителка Зара да се разделят.
- Наистина, аз винаги ще помня, това което направи за мен. Малцина са хората, които биха се притекли на помощ, дори и да имат тая възможност.
- Няма защо, важното е, че си добре и си у дома при дъщеря си. Между другото тя как се казва?
- Ален е нейното име. – с гордост рече Мехмед Челик.
- Страхотно име, а и тя е много хубава.
- Знам, на мен се е метнала! – шеговито подхвърли мъжът.
- Ха-ха. В такъв случай аз ще тръгвам. Надявам се всичко да е наред.
- Ще те видя ли някога пак? – с надежда запита Мехмед Челик.
- Несъмнено!
Момичето, което спаси Мехмед Челик се качи в каруцата и потегли. Мехмед Челик дълго гледа подир заминаващата каруца. Тая нощ не беше сигурно дали щяха да заспят, нито той, нито неговата спасителка. Но едно бе ясно, тая среща между двамата запали искра, която навярно щеше да прерастне в огън...